Хари Потър и Нечистокръвния принц - книга 6 - Мери Гранпре

Много жертви ще се дадат, но финалната битка предстои и в нея Хари ще трябва да се изправи лице в лице срещу Волдемор, за да спечели войната

ГЛАВА ПЪРВА

ДРУГИЯТ МИНИСТЪР

Наближаваше полунощ, министър-председателят седеше сам в кабинета си и четеше дълга докладна записка, която се плъзгаше през съзнанието му, без да оставя и най-малка следа от смисъл. Той чакаше телефонно обаждане от президента на далечна държава и заради нетърпението този нещастник най-после да му звънне и опитите да потисне неприятните спомени от много дългата, уморителна и тежка седмица в главата му почти нямаше място за друго. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи върху буквите по страницата пред себе си, толкова по-ясно виждаше злорадото лице на един от политическите си противници. Същия ден въпросният противник се беше появил по време на новините не само за да изброи ужасиите от последната седмица (сякаш някой се нуждаеше да му ги напомнят), но и за да обясни, че всички те до последната са се случили по вина на правителството.

Пулсът на министър-председателя се ускоряваше само при мисълта за тези обвинения, защото не бяха нито справедливи, нито верни. Как точно правителството би могло да попречи на онзи мост да се срути? Беше възмутително някой да намеква, че не се заделят достатъчно средства за мостове. Мостът беше построен преди по-малко от десет години и дори най-добрите експерти се чудеха как да обяснят защо се е прекършил точно на две и е запратил десетина автомобила в дълбините на реката отдолу. И как някой изобщо дръзваше да подмята, че онези две страшни и широко огласени убийства са извършени поради недостиг на полицаи? Или че правителството е трябвало някак да предвиди странния ураган в графствата югозападно от Лондон, причинил толкова много щети на хората и тяхното имущество? И какво беше виновен министър-председателят, че един от заместниците му, Хърбърт Чорли, е избрал точно през тази седмица да постъпи толкова чудато и сега щеше да прекарва много повече време със семейството си?

— Мрачно настроение е обхванало страната — беше оповестил в заключение неговият противник почти без да крие широката си ехидна усмивка.

И за беда това си беше самата истина. Министър-председателят също го усещаше: хората изглеждаха по-отчаяни от обикновено. Дори времето беше мрачно — цялата тази мразовита мъгла в средата на юли… не беше естествено, не беше нормално…

Министър-председателят отгърна втората страница на докладната записка и като видя колко много му остава, се отказа да се занимава с нея — беше си безнадеждна работа. Протегна се с ръце над главата и покрусено огледа кабинета. Беше хубаво помещение с красива мраморна камина срещу широките двукрили прозорци, плътно затворени заради подранилия студ. Министър-председателят потрепери леко, изправи се, отиде до прозорците и погледна навън през рехавата мъглица, долепила се до стъклото. Точно тогава, както си стоеше с гръб към стаята, някой зад него се прокашля тихо.

Застина, долепил нос до собственото си уплашено отражение в тъмното стъкло. Познаваше това покашляне. Беше го чувал и преди. Много бавно се обърна с лице към празното помещение.

— Ехо! — каза министър-председателят в опит да изглежда по-храбър, отколкото всъщност беше.

За кратък миг си позволи невъзможната надежда, че никой няма да му отговори. Но веднага чу глас, отсечен и решителен, който заговори сякаш четеше предварително подготвено изявление. Идваше — както министър-председателят разбра още при първото покашляне — откъм дребния мъж с вид на жаба и с дълга сребриста перука, изобразен на малката мръсна маслена картина в далечния ъгъл на кабинета.

— До министър-председателя на мъгълите. Налага се да се срещнем. Бъдете така любезен да отговорите незабавно. Искрено ваш, Фъдж.

Мъжът от картината изчаквателно погледна министър-председателя.

— Хм… — подхвана той, — вижте какво… за мен не е много удобно… очаквам телефонно обаждане… от президента на…

— Може да се отложи — отсече веднага портретът.

Сърцето на министър-председателя се сви. Точно от това се беше опасявал.

— Но аз наистина се надявах да разговарям…

— Ще уредим президентът да забрави за обаждането. Ще ви звънне утре вечер — каза дребният мъж. — Бъдете така любезен незабавно да отговорите на господин Фъдж.

— Аз… ох… добре — склони без желание министър-председателят. — Добре, ще се видя с Фъдж.

Бързо се върна при писалището, като пътем оправи вратовръзката си. Тъкмо беше седнал и си беше лепнал на лицето нещо, което би трябвало да изглежда като спокойно, невъзмутимо изражение, когато в празната камина под мраморната полица лумнаха яркозелени пламъци. Като се опитваше да не издава и следа от изненада или тревога, министър-председателят загледа как вътре в пламъците се появява възпълен мъж, който шеметно се върти. След секунди мъжът вече стоеше на красивия старинен килим и стиснал в ръка бледолимонено бомбе, се зае да изтръсква пепелта по ръкавите на дългата си мантия на тънки райета.

— Ах… министър-председателю — рече Корнелиус Фъдж и закрачи с протегната ръка към него. — Радвам се да ви видя отново.

Министър-председателят не можеше да отвърне със същото, без да си криви душата, затова си замълча. Изобщо не се радваше да види Фъдж — редките му появи, освен че сами по себе си бяха откровено притеснителни, обикновено означаваха, че е дошъл да му съобщи някакви много лоши новини. А и този път Фъдж определено изглеждаше угрижен. Беше по-слаб, по-плешив и по-прошарен, изражението му беше унило. Министър-председателят беше виждал и преди политици с такова изражение и то никога не вещаеше нищо добро.