Хари Потър и Огненият бокал - книга 4 - Мери Гранпре

Хари Потър ще се включи в зрелищния Тримагически турнир, но там участниците няма просто да играят, а с ще попаднат в зловещ капан за оцеляване

ГЛАВА ПЪРВА

КЪЩАТА НА РИДДЪЛ

Жителите на селцето Литъл Хангълтън все още я наричаха „къщата на Риддъл“, макар че бяха изминали много години, откакто семейство Риддъл бяха живели в нея. Тя стърчеше на един хълм над селцето със заковани тук-там прозорци, с по някоя и друга липсваща керемида от покрива и с фасада, гъсто обрасла с бръшлян. Някога величествена и просторна господарска къща, единствената на километри наоколо, с течение на времето тя се бе превърнала в занемарена, порутена и необитаема постройка.

Всички в селцето бяха единодушни, че старата къща е злокобна. Преди половин век се бе случило нещо странно и ужасно, нещо, което по-възрастните и досега си припомняха, след като изчерпеха обсъждането на новините и клюките. Историята бе разнищвана толкова пъти и разкрасявана на толкова места, че вече никой не бе сигурен какво точно се е случило тогава. Всяка от версиите обаче започваше по един и същи начин: преди петдесет години, на зазоряване в един прекрасен летен ден, в славното време, когато къщата на Риддъл била все още добре поддържана и внушителна, една прислужница влязла в гостната и открила, че и тримата Риддъл са мъртви.

Жената побягнала с писъци надолу по хълма и вдигнала на крак цялото село.

— Лежат там с широко отворени очи! Лед студени! Облечени като за вечеря!

Извикали полиция и цял Литъл Хангълтън настръхнал от потрес, любопитство и неприкрито вълнение. На никого и през ум не му минало да се престори, че скърби за семейство Риддъл, защото всички ги ненавиждали. Старите господин и госпожа Риддъл били превзети и груби богаташи, а възрастният им син Том бил по-лош и от тях. Жителите на селото искали да узнаят кой е убиецът — все пак трима здрави и прави хора не умират от естествена смърт в една и съща нощ.

Вечерта в селската кръчма „Обесения“ едва смогвали да обслужват всички. Цялото село се събрало да приказва за тройното убийство. И сякаш като компенсация за това, че са изоставили домашните си огнища, в кръчмата тържествено влязла готвачката на семейство Риддъл и обявила пред внезапно притихналото множество, че току-що бил арестуван мъж на име Франк Брайс.

— Франк ли? — извикали неколцина. — Невъзможно!

Франк Брайс бил градинарят на семейство Риддъл. Живеел сам в грохнала къщурка в тяхното имение. Работел за семейството още откакто се бил върнал от фронта с дървен крак и явна неприязън към тълпите и силния шум.

Всички се надпреварвали да черпят готвачката, за да чуят колкото може повече подробности.

— Винаги си е бил особняк — разправяла тя след четвъртото си шери пред наострилите уши селяни. — Такъв един дръпнат… Колкото и да го каниш на чай, все тая. Хич не обича да се събира с хора.

— Хайде, хайде — обадила се една жена откъм бара. — Препатил е Франк през войната, та затова гледа да му е спокойно. Не му се нахвърляйте сега де…

— А кой друг има ключ от задната врата, а? — озъбила й се готвачката. — Спомням си, че в къщата на градинаря висеше резервен ключ. Вратата не е разбита нощес! Няма и счупени прозорци! Достатъчно му е било на Франк да се промъкне до голямата къща, когато всички вътре сме били заспали…

Селяните си разменили свъсени погледи.

— Винаги съм го смятал за неприятен човек — измърморил някакъв мъж на бара.

— Войната нещо го е повредила, мен ако питате — намесил се кръчмарят.

— Нали ти разправях, че гледам да не му се мяркам много-много пред очите, а, Дот? — развълнувано шепнела една от жените в ъгъла.

— Такъв един — ни се води, ни се кара — добавила Дот и закимала енергично. — Спомням си, когато беше още малък…

На следващата сутрин вече никой в Литъл Хангълтън не се съмнявал, че Франк Брайс е убил тримата от семейство Риддъл.

Но в съседния град, Грейт Хангълтън, в мрачния опушен полицейски участък Франк отново и отново упорито твърдял, че е невинен и че единственият човек, когото забелязал близо до къщата в деня преди убийството, бил непознат блед тъмнокос младеж. Но никой друг не бил виждал такъв човек и полицаите решили, че градинарят си измисля.

И тъкмо когато примката около врата на Франк се затягала, пристигнало лекарското заключение от огледа на труповете, което променило всичко.

Полицаите никога не били чели по-странен доклад. Цял екип лекари изследвали телата и стигнали до заключението, че нито един от членовете на семейството не бил отровен, намушкан или пък прострелян, а още по-малко удушен или задушен, изобщо — доколкото можели да установят — никой от тримата не бил жертва на каквото и да било насилие. По-нататък в заключението с явно изумление се споменавало, че трите тела са на напълно здрави хора, само че… мъртви. Лекарите отбелязали обаче (защото все пак трябвало да открият някаква нередност), че и на трите лица бил изписан неистов ужас, но както запитали разочарованите полицаи — къде се е чуло и видяло трима души да умрат от ужас?

Като не намерили никакви доказателства, че тримата Риддъл били убити, полицаите били принудени да освободят Франк. Телата погребали в двора на селската църква, а гробовете останали за известно време обект на любопитство. За всеобща изненада и сред облак от подозрения Франк Брайс се прибрал в къщичката си в имението на Риддъл.

— За мен е ясно, че той ги е убил. Хич не ме интересува какво казват полицаите — заявила Дот в „Обесения“. — И ако има акъл в главата си, трябва да се махне оттук, като знае, че го смятаме за убиец.

Но Франк не се махнал. Той останал да се грижи за градината и при следващите обитатели на къщата на Риддъл, и при другите след тях — никой не се задържал дълго. Всеки от собствениците, може би отчасти и заради присъствието на Франк, твърдял, че нещо зловещо витае около това място, което, изоставено от хората, постепенно започнало да запада.