И други истории

Книгата „И други истории” излиза за пръв път през 2001 година. Преведена е на различни европейски езици, сред които френски, английски, немски, италиански, полски, чешки, сръбски и пр. През 2007 е в номинациите за най-престижната световна награда в жанра „Франк О Конър”. През 2012 полското издание номинирано за Наградата на Централна Европа „Ангелус”. Разкази като Осмата нощ, Божури и незабравки, Една втора история, Гаустин или човекът с многото имена, Сляпата Вайша, Белите гащи на историята, Муха в писоара и други отдавна са част от антологии на българския и европейския разказ. Художник на двете книги е Яна Левиева.

Никой не може да влезе два пъти в една и съща книга...

Гаустин „И други истории”

Георги Господинов е един от двама-тримата ни конвертируеми европейски автори. Разказите в сборника представляват сложна амалгама от ерудиция, прецизност и висш езиков пилотаж… След тази книга за разказвачите с амбиция в България остават два пътя – или да се пропият докрай, или така да си плюят на ръцете, че да замирише на изгоряло.

Деян Енев, в. “Сега”

Господинов открива магически загадъчното в най-незабележимото, сивото, скучното, което изобразява с опрощаваща или с жестока ирония…

Проф. Елка Константинова, в. “Литературен форум”


Истории, които приличат на деца от смесени бракове – с необичайно и запомнящо се лице.

Мирела Иванова, в. “Капитал”

Като прочетеш тези двайсет разказа от България, толкова живи и остроумни ти се иска да препуснеш с влак до тази страна, за която впрочем знаеш твърде малко. Истинска наслада!

Metro, Paris

Като Рабле, Господинов обича да смесва в своите разкази възвишеното с прозаичното, баналното с изключителното, шегата с ерудицията, Историята с всекидневието.

Page, Paris

 


П р е д и с т о р и и

Думи към третото издание

   Какво бих могъл да добавя към тези истории, преди да се е разлетял всеки спомен около направата им. Например това, че повечето от тях са писани следобед. В онези лениви и блажени часове, сляпото петно на деня, което може да те отведе навсякъде…
   Книгата излезе за първи път през 2001 г., в самото начало на века. Появи се почти едновременно с второто издание на Естествен роман. И заглавието й можеше да бъде (и беше) прочетено в едно общо: Естествен роман и други истории.
   Кратките „Муха в писоара“, „История с гара“, „Сетна история на 90-те“ бяха писани за първа страница на „Литературен вестник“. Английският превод на „Л.“ се появи в годишната антология на „Елъри Куин Мистъри Магазин“ с избрани крими мистерии от списанието. Получих чек от Америка за първи път в живота си и се почувствах като Чандлър. Поради глупост не продължих с този жанр и чекът си остана единствен.
   Част от историите бяха написани за списания, много от които вече не са между живите (без да съм ги убил аз), но им дължа споменаването – „Витамин Б“ („Осмата нощ“, „За вкуса на имената“), „Сезон“, „Български месечник“, българското „Летр интернасионал“… В няколко истории Гаустин се появява и чезне, когато си поиска. Немското и чешкото издание на книгата взеха за заглавие „Гаустин, или Човекът с многото имена“. „Една втора история“ се написа поради българо-унгарската идея да се продължи сюжетът на Дежо Костолани за българския кондуктор. А „Коледната душа на едно прасе“ се тръшна в коледния брой на прочут датски вестник. По същото време тяхната принцеса се омъжваше на първа страница, току до анонса с възнасящото се българско прасе. Бих искал да знам как те се събират в главата на датския читател. И как се превежда думата „гъзорък“.
   Най-много писма и въздишки получи „Божури и незабравки“. Разказаха ми как момче и момиче се събрали заради тази история. Момчето се колебаело, момичето му подарило книжката с отбелязан точно този разказ, казало му, ако сега не стане, след време ще трябва да си съчиняваме живота по летищата. И се оженили. Човек поема неочаквани отговорности, а писателят е по презумпция виновен. Защото изкушава съдбата, сякаш нейната сляпа лудост или глупост е малко.
   Защо все пак И други? Коя е онази липсваща история в началото? Ами ако няма такава? Смятам, че всички истории, независимо дали за мухи, влюбени или за една свинска душа по Коледа, са важни. Всяка история има право да бъде разказана и чута. На едно място в книгата Гаустин казваше, че макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения…
   Защо истории, а не разкази? Разказът е добре структуриран, утаен в правила и писмена традиция. Но (чисто исторически) историята е отпреди него. Тя е жива, оттук несъвършена, небрежна и нетрайна. Това лично аз намирам за ценност. Историята още държи памет за устата, която я изрича, и за ухото, което я приютява.
   Заглавието на книгата може да се прочете и така: Георги Господинов и други истории – ако приемем, че авторът е само една от тези истории, при това далеч не най-добрата.
   Нито дума в тази книга не е пипана, но тя вече не е същата като отпреди 12 години. Първо, защото читателят е друг. И второ, защото никой не може да
влезе два пъти в една и съща история, пак както казваше Гаустин.
   Какво друго? Половината от разказаното тук лежи върху случили се неща, другата половина – върху напълно измислени, което е едно и също. Пък и това в крайна сметка е грижа само на автора.
   Защо бяха тези думи? И какво толкова исках да кажа? Задържах ви (наивен ход) малко на прага, докато аз излизам, а вие влизате. В това забавяне, в тази
среща и разминаване е понякога целият смисъл на историите ни.
   Леко четене и благодаря, че ви има. Друго няма.

Г. Г.
юли, 2013