Илгет - Трите имена на съдбата

„Илгет“ разкрива темата за прищевките на съдбата, когато човек изведнъж се измъква от нищетата и се потапя в света на богатствата, но и също толкова бързо губи всичко. За да открие накрая истината, че най-голямата благословия е да живееш без страх…

Откъс от книгата

През годините, когато никой не мисли за смъртта, си имах име, което вече съм забравил, сила в тялото и радост в сърцето. Та бях тръгнал тогава на другия бряг на Йонеси, небето беше ясно и синьо и бях радостен, понеже отивах да си открадна една мома, която знаеше, че ще я открадна, и тръпнеше от нетърпение. И докато си мислех за нея, се разсмях от радост и в същия този миг ледът под краката ми бавно се пропука и заплува. Имах хубави ски и забързах, та да мина час по-скоро през опасното място, обаче ледът пукаше все по-силно и ми се стори, че се плъзгам по нанадолнище. Парчето лед под мен се превъртя и паднах във водата. Тя се вкопчи в ските ми и ме повлече към дъното. Успях да смъкна ските и се хванах с две ръце за здравия лед. Държах се с все сили, страхът ми ги беше дал, ръцете ми се плъзгаха, не се престрашавах да се пусна поне с едната, та да си сваля дрехата и брадвата от колана — а водата ги дърпаше и се смееше на страха ми.

Ако имаше някой наблизо, който да ми протегне клон, щях да се спася, но бях сам във великата река. А после дойде миг, в който всичко стихна като пред голям дъжд, и си помислих: „Защо толкова внезапно свършва животът ми? Та нали съм тръгнал да крада мома, която ме чака да я открадна и за която тая кражба е щастие. Кого съм ядосал? Кой иска смъртта ми? С какво съм по-лош от другите, които сега, когато силите ми свършват и скоро няма да мога да се държа за леда, не мрат, а си живеят и си живеят?“ И тази мисъл ме изпълни с огромна тъга. Погледнах към ясното небе и си спомних за висшия бог, който спи. Защо спи, след като водата ме повлича под леда? Защо не се събуди и не ме спаси? — Старецът млъкна, усмихна се и ме погледна. — И той се събуди и ме спаси… А не бях казал и дума, нищо не му бях обещал, както правят обикновено хората, когато измолват нещо от безплътните. Прати ми един човек — юрак, ако се съдеше по лицето и говора му… И той си смъкна ските, легна на снега, допълзя до мене и ми протегна дръжката на копието си. И ме извади. А после ми помогна да стигна до брега, където беше землянката му, и подкладе огъня в огнището — продължи старецът. — Подсмихна се и ме попита: „Е, видя ли смъртта?“. „Да, видях я“, отговорих.

И после и аз не знам защо казах: „Дано никога повече не я видя. Дано никога да не умра“. Той се разсмя: „Ако не умреш, животът ще ти омръзне. Питай старците как живеят“. „Не — казах, — няма да ми омръзне.“ „А защо ти е безкраен живот?“ Отговорих първото, което ми дойде на ума: „За да видя, каквото другите не виждат, понеже животът е кратък — всички се оплакват от това“. „Е, тогава не умирай“ — каза ми той и уж на шега, но силно ме блъсна по рамото. Паднах по гръб и двамата се засмяхме. После го попитах как се казва и той отвърна, че е от рода на Носа и името му е Богатия с мъжкари. „Ама нито един мъжки елен нямам — така каза. — Всичките ги зарязах.“ „Защо?“ — попитах го. „Дълга история“ — каза той и млъкна, а като по-млад нямаше как да го попитам. Казах му: „Бъди ми по-голям брат. Нали ме спаси“. „Ще ти бъда — рече той. — Идвай понякога. Скучно ми е сам…“ На сутринта ми даде ските си, даде ми и месо, сушено, и аз тръгнах натам, накъдето се бях запътил — да си открадна жената.