Инок Ардън

Та тъй венчали се с камбанен звън,

с камбанен звън щастливо се венчали.

Но нямало камбанен звън в сърцето

на Ани. Сякаш все край нея стъпки

отеквали – незнайно откъде –

и сякаш някой й нашепвал нещо

неразбираемо. Самичка вкъщи

не искала да я оставят, нито

обичала самичка да излиза.

Или седял цял ден в ждрелото с поглед

в морето вперен – корабокрушенец,

жадуващ за платно. Но ден след ден

се нижели – и ни платно, ни дявол,

а само този изгрев със стрели

от пурпур между папрати и палми,

и скални откоси – искрящ отблясък

на изток по водите и отблясък

по неговия остров, и отблясък

пак по водите, но на запад вече;

а най-накрая едрите звезди,

закръглени на свода, океанът

с бездънния си рев и пак стрелите

на изгрева, но ни едно платно!

Така един път през звъна в ушите,

макар и отдалеч, той сякаш чул

да бият енорийските камбани

и без да разбере защо, изтръпнал,

в миг скочил, а като видял отново

великолепния омразен остров,

ако не чувал Онзи, що навред

присъства тъй, че ни една душа,

която иска да говори с Него,