Изгнание и музика

В своята есеистична творба „Изгнание и музика“ (2018) швейцарският писател, философ и културолог Етиен Барилие отговаря на въпроса, как изгнанието въздейства върху творчеството на композиторите, преминали през това изпитание. В различни исторически контексти – Полското въстание, Руската революция, сталинизма, нацизма и т.н., и при различен завършек на заточеническата им драма, авторът разказва както за артисти, чиито творчески способности са останали почти непокътнати (Стравински, Шьонберг, Мийо), така и за такива, чието музикалното вдъхновение е секнало (Рахманинов, Барток), а завръщането в родината се е оказало повече или по-малко пагубно (Прокофиев, Корнголд). В други случаи вътрешното изгнание се е превръщало в принуда, тегнеща чак до смъртта (Шостакович, Вайнберг, Фейнберг), то е било също така прелюдия към убийствата в концентрационните лагери и е провокирало появата на творби като форма на съпротива (Улман, Шулхоф). А Цемлински, Хиндемит, Курт Вайл и мнозина други са показали как музиката може да въплъщава страданието на изгнаника и устойчивостта на една личност.

„Дълго време се е смятало, че музикантите, отишли да живеят и умрат далече, понякога много далече от своята родина, сякаш не са страдали прекомерно от това. Наистина често заминаването им е било по собствена воля, но това не обяснява всичко: човек може да жали за местата, които е напуснал и без принуда. Едва през XIX век с „националното пробуждане“ нацията-отечество се превръща в обект на всякакви носталгии и дори в нещо повече: недостижим идеал, свещена общност, дори мистично тяло.
През XX век тази нация-отечество ще съществува повече от всякога. Но тъкмо понеже е била толкова почитана, в крайна сметка се е съюзила с дявола. В очите на Шопен образът на Полша е оставал безупречен – той е съумявал да го идеализира с лекота. Жертва на окупатора, Полша не е имала вина за злото, което я е застигнало. За Шьонберг, Томас Ман, Хана Арент, както и за други артисти или мислители, прокудени от Германия, тази страна вече е само мащеха, онази „некръвна майка“, за която ще говори Бертолд Брехт: те престават да виждат в нея изгубеното щастие, тъй като щастието не е в престъплението. Отсега нататък тяхното изгнание не е само физическо, но и морално, дори преди всичко морално. Шопен е страдал, че е далеч от родината си – онези, които бягат от нацистка Германия, страдат от родината си.
Нещо по-лошо: изгнанието е станало като никога общо нещастие.“

Етиен Барилие, от главата „Зимен път“