Към протестантите за Православието

Не­що и смеш­но, и ти­пич­но се слу­чи вед­нъж с един сту­дент от Све­ти­ти­хо­нов­с­кия Пра­вос­ла­вен Бо­гос­лов­с­ки ин­с­ти­тут, къ­де­то пре­по­да­вам. И на него, как­то на все­ки млад мос­ков­ча­нин, улични­те про­по­вед­ни­ци мно­гок­рат­но му бя­ха до­саж­да­ли. Обик­но­ве­но те за­вър­з­ват раз­го­вор с по­ка­на­та: „Не бих­те ли ис­ка­ли да дой­де­те при нас на ве­че­рин­ка (съб­ра­ние, сту­ден­т­с­ки кръ­жок, се­ми­нар и дру­ги по­доб­ни)?”. Ве­че се бе­ше на­у­чил от­да­леч да разпоз­на­ва пре­ка­ле­но об­щи­тел­ни­те си връс­т­ни­ци от сек­ти­те и за­то­ва, ко­га­то на спир­ка­та на мет­ро­то към не­го се за­пъ­ти по­ред­на­та ус­мих­на­та двой­ка, вът­реш­но той се под­гот­ви вед­на­га да им да­де от­пор, за да не гу­би вре­ме за спо­ро­ве. Но си бе­ше при­гот­вил от­го­вор на един въп­рос, а му за­да­до­ха друг. В край­на смет­ка ди­а­ло­гът из­ле­зе такъв: „Ка­же­те, Вие вяр­ва­те ли в Бо­га?” – „Не, аз съм пра­вос­ла­вен”.

Но, ес­тес­т­ве­но, да бя­гаш от пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на про­тес­танти­те, от обяс­не­ни­я­та с тях, неви­на­ги и не за всич­ки е по­лез­но. Та­ка че не­за­ви­си­мо от заг­ла­ви­е­то на кни­га­та „Към протестантите за Православие­то”, тя е пред­наз­на­че­на не са­мо за про­тес­тан­ти. Тя е и за оне­зи православни, ко­и­то не смя­тат да се от­к­ло­ня­ват от пока­ни­те и пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на про­тес­тан­т­с­ки­те про­по­вед­ни­ци, но встъп­вай­ки в спор с тях, да за­щи­тят Цър­к­ва­та си. Ос­вен то­ва кни­га­та мо­же да се ока­же по­лез­на и за оне­зи пра­вос­лав­ни хо­ра, ко­и­то прос­то ис­кат да поз­на­ват ду­хов­на­та си тра­ди­ция.

Са­мо доп­ре­ди ня­кол­ко го­ди­ни хо­ра­та на Цър­к­ва­та смя­та­ха, че ка­то свър­ши лед­ни­ко­во-ате­ис­тич­ни­ят пе­ри­од, хор­с­ки­те ду­ши ще за­поч­нат да се разм­ра­зя­ват от пош­лост­та на ма­те­ри­а­лиз­ма и без­ве­ри­е­то, че на­ро­дът пос­те­пен­но ще се вър­не към ду­хов­на­та си ис­то­рия, към тра­ди­ци­и­те си, към Пра­вос­ла­ви­е­то. Без шум­ни ак­ции, без про­па­ган­д­на нат­рап­чи­вост, а по пъ­тя на пос­те­пен­но­то за­топля­не на сър­ца­та в Ру­сия ще за­поч­нат да се възраж­дат и ка­мен­ни­те хра­мо­ве, и хра­мо­ве­те на чо­веш­ки­те ду­ши.

През го­ди­ни­те на не­чу­ва­ни в ис­то­ри­я­та го­не­ния Рус­ка­та Цър­к­ва за­гу­би над 200 000 уби­ти све­ще­нос­лу­жи­те­ли. По­ве­че от по­ло­вин ми­ли­он бя­ха репре­си­ра­ни. В Ру­сия ни­ко­га не е има­ло та­къв брой слу­жи­те­ли на Цър­к­ва­та ед­нов­ре­мен­но. Та­зи ог­ром­на циф­ра по­казва, че са би­ли из­би­ти няколко по­ко­ле­ния све­ще­ни­ци – не „ес­тес­тве­ни” по­ко­ле­ния, а по-ско­ро войн­с­ки „на­бо­ри”, ко­га­то на мяс­то­то на арес­ту­ва­ния слу­жи­тел на ол­та­ра вед­на­га е зас­та­вал друг.

С мен в се­ми­на­ри­я­та уче­ше мла­деж от ед­но се­ло, къ­де­то през го­ди­ни­те на съ­вет­с­ка­та власт цър­к­ва­та ни­ко­га не е би­ла зат­ва­ря­на. Но в сре­да­та на 20-те го­ди­ни край хра­ма се за­мяр­ка­ли че­кис­ти и арес­ту­ва­ли све­ще­ни­ка, дя­ко­на, епит­ро­па, цър­ков­ни­те пев­ци, кли­са­ря и па­за­ча. Но не зат­во­ри­ли хра­ма. Хо­ра­та се по­вър­те­ли на­о­ко­ло, по­въз­ди­ша­ли и ре­ши­ли: хра­мът не мо­же да без­дейс­т­ва – тряб­ва да се слу­жи. Отиш­ли пра­те­ни­ци при епископа, по­мо­ли­ли го да им да­де нов све­ще­ник или да ръ­ко­по­ло­жи за све­ще­ник и дя­кон ня­кой от съ­се­ля­ни­те. Но­во­то ду­хо­вен­с­т­во слу­жи­ло че­тири години. И ето ид­ва чер­на­та ка­ми­о­нет­ка. От­но­во арес­ту­ва­ли всич­ки „цър­ков­ни­ци”. И от­но­во не зат­во­ри­ли хра­ма. И от­но­во се на­ме­ри­ли хо­ра, кои­то хвър­ли­ли пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во към власт­та и по­е­ли кръс­та на све­щен­с­т­во­то… Пет пъ­ти се пов­то­рил то­зи сю­жет. И все­ки път се на­ми­ра­ли хора, го­то­ви за Хрис­тос да отидат на дръв­ни­ка. Из­би­ва­ли ги. Алек­сан­дър Сол­же­ни­цин на­ри­ча то­ва „из­кус­т­вен под­бор”, из­вър­ш­ван над рус­кия народ: изби­ват се най-доб­ри­те, оце­ля­ват най-ло­ши­те…

И ето, оса­ка­те­на­та Цър­к­ва се об­ръ­ща към оса­ка­те­ния на­род. Ти­хо, ед­ва чу­то, без бля­съ­ка на шоуто и без фал­ша на ло­зун­го­ва­та ри­то­ри­ка… Прека­ле­но ти­хо. Ме­га­фо­ни­те на пот­ре­би­тел­с­кия култ, под­дър­жа­ни от реп­ро­дук­то­ри­те на зад­г­ра­нич­ни­те сек­ти,заг­лу­ши­ха гла­са на Рус­ка­та Цър­к­ва. Задг­ра­нич­ни­те сек­ти, сред ко­и­то има­ше и хрис­ти­я­ни-про­тес­тан­ти, ре­ши­ха да се въз­пол­з­ват от сла­бост­та на Цър­к­ва­та и не­ве­жес­т­во­то на хо­ра­та. Сектан­ти­те не поз­на­ват Пра­вос­ла­ви­е­то, не го оби­чат и за­то­ва са из­пъл­не­ни с ре­ши­мост да го до­у­би­ят. Оно­ва, ко­е­то не ус­пя­ха да сто­рят комунисти­те, се опит­ват да до­вър­шат аме­ри­кан­с­ки­те ми­си­о­не­ри. Са­мо че вмес­то да се опи­рат на Маркс и Ен­гелс, в кри­ти­ка­та си към Православие­то те се позова­ват на Ста­рия За­вет: та­ка де, ри­су­ва­те ико­ни въп­ре­ки заб­ра­на­та на Мой­сей, не спаз­ва­те съ­бо­та­та… След ко­му­нис­ти­те аме­ри­кан­с­ко-корейски­те про­тес­тан­ти на­саж­дат в рус­ки­те хо­ра от­къс­ва­не от она­зи ду­хов­на тра­ди­ция, ко­я­то ця­ло хи­ля­до­ле­тие е вдъх­но­вя­ва­ла всич­ко най-хуба­во в руска­та кул­ту­ра и в рус­ка­та ис­то­рия. Про­тес­тан­ти­те учат рус­ки­те пра­вос­лав­ни, че е из­лиш­но да се мо­лят за ус­по­ко­е­ние на души­те на наши­те ба­щи и праде­ди. Про­тес­тан­ти­те ни учат, че не е не­об­хо­ди­мо да кръ­ща­ва­ме де­ца­та си. Те учат жи­те­ли­те на Ру­сия друж­но да скан­ди­рат: „Бла­го­да­рим ти, Амери­ко, че те има”.

Пра­вос­лав­на­та ми­съл е по-дъл­бо­ка, по-чо­веч­на, по-жи­ва от про­тес­тан­т­с­ка­та. Про­тес­тан­ти­те са спо­соб­ни са­мо на за­доч­на кри­ти­ка на Православие­то. Да шаш­нат мо­ми­че по ули­ца­та, ко­е­то на­ис­ти­на не знае ни­то Биб­ли­я­та, ни­то що е Пра­вос­ла­вие, то­ва все още го мо­гат. Но да оправ­да­ят нападки­те си сре­щу Пра­вос­ла­ви­е­то пред ли­це­то на ис­тин­с­ки пра­вос­лав­но­то бо­гос­ло­вие – не. Зна­чи хо­ра­та, на ко­и­то им е скъ­по Правосла­ви­е­то, на ко­и­то им е скъ­па Ру­сия, тряб­ва да ов­ла­де­ят сък­ро­ви­ще­то на пра­вос­лав­на­та ми­съл – не от­в­ле­че­но да зна­ят за не­го и да му се лю­бу­ват от­с­т­ра­ни, а са­ми да вля­зат в не­го.

Проб­ле­мът „про­тес­тан­т­с­т­во и Православие” съв­сем не е проблем са­мо на съ­от­но­ше­ни­е­то на две гру­пи граж­да­ни в Ру­сия. Не е проб­лем и на взаимо­от­но­ше­ни­я­та на две хрис­ти­ян­с­ки ве­ро­из­пове­да­ния. Православието е вътрешен проблем на руското протестантство. То­ва е вът­реш­на бол­ка (поня­ко­га осъз­на­та, по­ня­ко­га ед­ва заг­лу­ша­ва­на) прак­ти­чес­ки на все­ки рус­ки про­тес­тант. Със са­мия факт, че жи­вее в Ру­сия, той е при­ну­ден непрекъсна­то да се връ­ща към оп­рав­да­ва­не­то на от­ка­за си от Пра­вос­ла­ви­е­то. За­то­ва той тряб­ва да въ­зоб­но­вя­ва в па­мет­та си ня­ка­къв об­раз на Пра­восла­вие, дос­та­тъч­но не­га­ти­вен, за да му вну­ша­ва от­в­ра­ще­ние. Ала по­ня­ко­га в по­лез­ре­ни­е­то му по­па­да пар­чен­це от пра­вос­лав­ния свят, ко­е­то не се впис­ва из­ця­ло в то­зи ими­дж: ту мъд­ра ми­съл на ня­кой све­ти Отец или пра­вос­ла­вен бо­гос­лов, с ко­я­то до­ри про­тес­тан­тът не мо­же да не се съг­ла­си, ту сви­де­тел­с­т­во за пра­вос­ла­вен мъ­че­ник, ту очи­те на ис­тин­с­ки вяр­ващ чо­век, кой­то се мо­ли пред пра­вослав­ни­те ико­ни. А мо­же прос­то извед­нъж вът­реш­ни­ят ти мир да се взри­ви от ос­т­ро­то усе­ща­не, че вър­виш по род­на­та си зе­мя ка­то чужд и че гле­даш ве­ков­ни­те ѝ све­ти­ни със студе­ния пог­лед до­ри не на чуж­де­нец, а на неп­ри­я­тел… И чо­ве­кът за­поч­ва да мис­ли. В то­ва уси­лие на ми­съл­та аз бих ис­кал да по­мог­на на мо­и­те съ­на­род­ни­ци ка­то им пред­ло­жа ня­кои све­де­ния за Православие­то, ко­и­то чуж­ди­те про­по­вед­ни­ци и лек­то­ри не зна­ят или не раз­каз­ват.

И та­ка, на­ис­ти­на ли Пра­вос­ла­ви­е­то е по-ло­шо от про­тес­тан­тс­т­во­то? На­ис­ти­на ли Пра­вос­ла­ви­е­то се кре­пи са­мо на инер­ци­я­та на тра­ди­ци­я­та и самò не осъз­на­ва жи­во­та си и прак­ти­ка­та си? На­ис­ти­на ли пра­вос­лав­ни­те (как­то каз­ват про­тес­тан­ти­те) са­мо це­лу­ват Еван­ге­ли­е­то, а не го че­тат? За да мо­же чо­век дейс­т­вител­но да нап­ра­ви сво­бо­ден из­бор, той тряб­ва да поз­на­ва не са­мо кри­ти­ка­та сре­щу Пра­вос­ла­ви­е­то (от тол­с­то­ев­ци­те и рьори­хов­ци­те до пет­де­сет­ни­ци­те), но и да обос­но­ве чрез пра­вос­лав­на ми­съл (да, ми­съл, мис­ле­не, а не „тра­ди­ция”) осо­бе­нос­ти­те на православното све­то­у­се­ща­не и прак­ти­ка.

Впро­чем в та­зи кни­га не се кри­ти­ку­ва про­тес­тан­т­с­т­во­то. Тя е прос­то за­щи­та и обяс­не­ние на Пра­вос­ла­ви­е­то.

Тук под „про­тес­тан­ти” не се под­раз­би­рат ни­то нас­лед­ни­ци­те на Ре­фор­ма­ци­я­та, ни­то нем­с­ки­те лу­те­ра­ни, ни­то кал­ви­нис­ти­те, ни­то ан­г­ли­ка­ни­те. Става ду­ма за оне­зи мно­го по-къс­ни (и съв­сем не­от­дав­наш­ни) не­оп­ро­тес­тан­т­с­ки гру­пи­ров­ки, ко­и­то обик­но­вено въз­ник­ват в Аме­ри­ка и от там се­га нахлу­ват при нас, в Ру­сия. Ду­ма­та „про­тес­тан­ти” в та­зи кни­га оз­на­ча­ва тък­мо оне­зи хо­ра, с ко­и­то под то­ва наз­ва­ние най-чес­то се сблъс­к­ва жи­те­лят на съв­ремен­на Ру­сия: бап­тис­ти, ад­вен­тис­ти, пет­де­сет­ни­ци, раз­лич­ни хариз­ма­тич­ни („не­о­пет­де­сет­ни­чес­ки”) гру­пи, „цър­к­ва­та на Хрис­та”, а съ­що и мно­го­об­раз­ни­те „прос­то хрис­ти­я­ни” (всъщ­ност бап­тис­ти и ха­риз­ма­ти­ци, кри­е­щи сво­я­та при­над­леж­ност към да­де­но ве­роиз­по­ве­да­ние, за да мо­гат по-лес­но да прив­ли­чат хо­ра­та, сим­па­тизи­ра­щи на Пра­вос­ла­ви­е­то).

Дякон Андрей Кураев