Кан Тервел - Кошмарът на халифата

Халифатът, чийто основател бил самият Мохамед, победоносно развявал знамената си на три континента, а под властта му падали стотици народи и древни империи. При халифите Сюлейман Абд ал-Малик (685–705) и Уалид ал-Малик (705–715) империята на Пророка започнала инвазия в Афганистан и Северна Индия, достигайки до Синд в днешен Пакистан. Завладяла Туркестан, Армения и почти целия Кавказ. В Северна Африка арабските конници се спрели на брега на Атлантическия океан. Гибралтар не бил проблем за техния флот и те се прехвърлили в Европа. За броени години и без особени усилия разгромили варварските кралства в Испания и Южна Франция.

По същото време, на арабските удари била изложена и Източната Римска империя, която днес познаваме като Византия. Арабите й отнели Месопотамия, завладяли почти цяла Мала Азия. През 674–678 г. подложили на тежка блокада „столицата на света” – Константинопол. „Гръцкият огън”, новото оръжие на ромеите, изпепелил арабския флот, а железните легиони, съставени от професионални войници, довършили останалото.

Византия не могла дълго да се наслаждава на победата си – тя получила само временен отдих, а арабите продължили със завоюването на Средиземноморието.

През 717 г. халиф Умар ибн Абдул-Азиз (717–720) мобилизирал огромни ресурси и започнал невиждана по своите мащаби военна акция. Под командването му се намирали над 200 000 (?) бойци, а флотът му броял 2000 (?) кораба. Константинопол бил подложен на пълна блокада по море и суша. Император Лъв III (717–741) ръководел енергично отбраната и обсадата се затегнала. Тежката зима, гладът, болестите взели своя дан от обсадени и обсадители. Въпреки това изходът от титаничния сблъсък не бил ясен. Тогава на бойното поле се появила армията на кан Тервел и обърнала хода на историята. Благодарение на българите обсадата на Цариград е свалена, а арабите никога повече не предприемат опит за инвазия в Европа през Балканския полуостров.
Почти цяло столетие учени от България и Източна Европа доказват, че именно победата на Тервел спира нашествието на исляма към сърцето на стария континент. Въпреки това, на Запад малцина знаят и приемат българите и техния владетел Тервел за спасител на Европа. Без никакви основания продължава да се твърди, че Карл Мартел, в битката при Поатие на 10.10.732 г. успял да спре арабите. Всъщност това било една обикновена акция на управителя на Андалусия Абд ал Рахман, а франките разбрали, че са победили едва на следващия ден, когато арабите вече се били оттеглили.

Напоследък се налага мнението на сериозни западни учени, че армията на франките не надхвърляла 7–8 000 души, което означава, че и арабите имали приблизително същата численост. Загубите на „нашествениците” и на „победителите”, в убити и ранени, се изчисляват от 1 500 до 4–5 000 души.
Тервел се изправил, по занижени изчисления, срещу 100 000 армия, а само убитите араби били между 22 000 и 30 000. Не може и дума да става за съпоставяне на двете битки.

Романът запълва една празнота в нашите представи за титаничния подвиг на кан Тервел, който му отредил място в европейската история. Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български.

Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява.

Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познание на непредубедения читател.