Ключ на българския език

Драги читателю,
В ръцете си държиш книгата на Г. С. Раковски Ключ на българския език. Идеята за тази книга му идва през 1857 г. в Нови Сад, тогава в Австро-Унгария. Работата над нея Раковски започва в Одеса през 1858 г. Книгата е издадена след смъртта му от неговия племенник Киро Стоянов в Букурещ през 1885 г. в изпълнение на завещанието на автора да я „пази като очите си“ и да я направи достояние на своя любим български народ.
Удивителното при Раковски е, че ние го познаваме като енергичен основоположник на организираната подготовка на народа ни за всенародно въстание за освобождението от турско иго, след неуспеха на легията да пренесе борбата от Сърбия в България, познаваме го и като писател, но малцина знаят, че той е и един блестящ български учен.
В тази книга Раковски извършва удивителни анализи на структурата на българския език и неговият произход, като от този анали извежда неговата древност, произхода му от самскритския и индо-зендски език, връзката на старобългарските вярвания и обичай с тези, описани в книгата Авеста от Хиндистан и т. н. Това е първият български ренесансов историк, които доказва, че българската писменост е много древна и не е създадена от Кирил и Методий, че покръстването на македонските, тракийските и илирийски българи е първото в Европа, далеч преди гръцкото, че покръстването на Преславския двор се отнася само за непокръстената част от българите.
Раковски обръща внимание на Херодотовия текст, че тракийците след индийците са вторият по големина народ и стига до извода, че българите, както и целият славянски свят, са наследници на тракийците, че името българи е предшествало името славяни. Той показва че пея и славя е едно също в стария ни правопис и произношение и оттам, че високоразвитият тракийски народ пеяни и славяни са едни и същи народи, бойната сила на Александър. Анализът на древните източници го води до извода, че балканските българи никога до падането на България под турско робство не са губили своята независимост и често викайки сънародници отвъд Дунава и Волга, са нанасяли значителни поражения на римляните след Траяновите завоевания. В тези войни обичайно българи воюват с българи. Раковски вижда кулминацията на тази войни в създадената от българина Костадин Велики Източна римска империя, чиито основни материални, военни и интелектуални ресурси съставляват тракийските, македонските и илирийските българи, излъчвали императори и пълководци. Раковски вижда след временните победи на Рим при император Юлиан отмъщението на Атила над империята, като възстановяване на огромната българска държава, и за него владетели като Атила, Заберган и Кубрат са български владетели.
Интересен е анализът на състоянието на гърците след погромът който Филип, Александър и на неговите генерали им нанасят за първи път, а след това и на римските легиони за втори път, свеждайки Атика до област, населена от шепа сбирщина народи, управлявана като малка област на провинция Македония. Анализът му на стопанския модел на гърците е много интересен. Той констатира, че гърците възприемат светилищата на всички околни народи и изграждат стопанската си система основавана на безконечен поток от поклонници, продавайки им всичко, включително и разврат в Коринт, което укорява апостол Павел в двете си писма. Това води до липса на какъвто и да е интерес на гърците към монотеизма, с който да заменят многобожието и унищожат стопанския си модел на живот. Така че по сведения на старите автори те едва след Юстиниановото време приемат християнството.
Убийствена е критиката на Раковски как гърците преиначават всичко в своята история, като например, че били назначили и изпратили сами покорилият ги Александър в Азия да отмъсти за тях, че били избран от Светия Дух народ да разпространява християнството на гръцки език и т.н.
Друга част от анализа на Раковски е изводът, че френските народи в основната си част се състоят от славянски изселници, че предхристиянските им обичаи, друидизмът и др. съвпадат с българските, че имената на техните владетели се интерпретират разбираемо с българския език и др. Раковски е първият български историк, които обръща внимание на онези наши народни песни, възпяващи галатските войни на Балканите в III век пр. Хр., и след като ги съпоставя със записките на латинските и елинските историци, констатира, че българският народ има реален спомен в епоса си за събития на балканите от това време.

Тези и много други неща ще научиш, драги читателю, от тази книга.