Книга за българския народ - Стоян Михайловски

С творбата си Михайловски косвено осмива и политическия елит в България, който едва двайсетина години след Освобождението вече неведнъж е злоупотребявал с властта си.

В „Книга за българския народ“ читателят ще открие, че някогашните обществено-политически недостатъци не се различават из основи от днешните, и неслучайно тя е посветена на „всички страдалци, на всички унижени, онеправдани и угнетени“.

Предговор към книгата

„Върви народе възродени, към светла бъднина върви...“ Тези стихове от всеучилищния химн „Кирил и Методий“ са ни познати още от детска възраст. Техен автор е роденият в гр. Елена писател и общественик Стоян Михайловски. В наши дни името му по-скоро попада в категорията на онези хора, за които се употребяват фрази като „незаслужено забравен“ и „един от недооценените“. Уви, макар подобни заключения да са се превърнали в клише, в случая те са напълно уместни. Въпреки че е автор на множество поеми, драми, басни и публицистични трудове, той не се радва на същата слава като други представители на родната ни литература.

Някои изследователи ще посочат, че произведенията на Михайловски изостават от големите имена в тази област, други ще оспорят подобна трактовка. Едно обаче е сигурно – с разнообразното си творчество той е способен да предизвика интерес у всекиго. Може да се спрем върху философските му произведения, където се впуска в размисли за същността на битието и съдбата на човека, за злото и доброто. Или пък ще изберем неговите религиозни стихотворения, в които търси упование, вяра и убежище от суровата и жестока реалност. Но на първо място изпъкват сатиричните му творби, чрез които изкарва на преден план най-големите човешки пороци и проблеми на своето време по начин, провокиращ към сериозен размисъл.

Позабравената „Книга за българския народ“, появила се за първи път като премия към сп. „Мисъл“ през 1897 г., не прави изключение. Имайки предвид заглавието, читателят вероятно ще си зададе въпроса защо главният герой на сатиричната поема е Абдулрахман паша – турски везир, който дава съвети на своя племенник и наследник Галиб (лично посочен от него) за това как трябва да се управлява една държава. При това става дума за управление с подчертано деспотичен характер, където „добродетели“ са корупцията, шуробаджанащината, беззаконието и разврата. Логично може да се предположи, че тук се осмива конкретен човек посредством фигурата на висш сановник на Османската империя, от която българите са се освободили двайсетина години преди написването на книгата. Зад образа на везира обаче трудно ще намерим някоя специфична личност.

От друга страна, твърдението, че творбата е алегория за управлението на Стефан Стамболов или тогавашния все още княз Фердинанд, не се споделя от повечето изследователи. За да намерим отговор на въпроса, трябва да вникнем в обществено-политическите виждания на Михайловски. Той е представител на консервативното течение в политическия живот у нас, но с по-нестандартно мислене, изразено най-ярко в републиканските му тежнения (за които голямо въздействие оказва времето, през което учи висше образование във Франция). Има неколкократни конфронтанции с монарха, чиято кулминация е достигната през 1904 г. Тогава е изправен на съд и получава условна присъда заради статията си „Потайностите на българския дворец“.

Консервативните нагласи на писателя се съчетават с възгледи, пропити от реализъм и липса на утопични или идеалистични разбирания за политиката. Достатъчно е да посочим критиката на Михайловски към Търновската конституция, в която вижда един твърде либерален по дух документ. Същевременно той смята, че българският народ все още не е узрял за политическите и граждански отговорности в едно свободно отечество или както се изразява: „Българинът не е свободен, той е само освободен“. При такива условия демократичността и либерализмът се израждат в едно покварено и неработещо народовластие. Не бива обаче да има и най-малко съмнение, че Михайловски милее за България. Още по време на Руско-турската война прекъсва следването си във Франция, за да се върне на родна земя, където постъпва като съдия в наскоро освободения Свищов. След това продължава с юридическата професия, избран е за народен представител, а през 1901 г. оглавява едната фракция на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), макар фактическият ръководител да е ген. Иван Цончев. След краха на Илиденско-Преображенското въстание се заема с разясняване и защита на българската позиция сред чуждестранната общественост. Връщайки се към творбата, е необходимо да посочим, че тя отделя особено внимание на факторите, крепящи деспотичното управление. На първо място това са медиите, без чиято помощ никоя власт не може да се чувства силна. След тях трябва да отбележим самия народ, който поради апатията или страха си, не се изправя срещу несправедливостта или както се изразява везирът „плач таен е законен; блян – под юргана – е блян безопасен“.

Сред крепителите са духовни и културни „авторитети“, чрез които управлението привидно придобива ореола на знанието. Особено важна е и ролята на великите държави, готови да си затворят очите пред всяко прегрешение, което не уврежда интересите им. Вземайки предвид възгледите на Михайловски и начина, по който е изградена поемата, може да заключим, че адресатът е само един – самият български народ. В съветите на везира и представата му за успешния управник откриваме косвено загатване към явления от българския политически живот, в който до излизането на книгата вече са извършени политически убийства, бунтове, преврат и контрапреврат, корупционни афери. Четейки стиховете, е неизбежно читателят да направи връзка между написаното и днешната ни реалност. Всъщност „Книга за българския народ“ може да звучи актуално във всеки период от новата ни история, което е колкото невероятно, толкова и показателно за политическите нрави, битуващи в нашата родина (макар те в никакъв случай да не са уникални само за нейните условия).

В заключение нека отбележим, че Стоян Михайловски също има свой идеал. Зад язвителната критика, склонността към изтъкване на пороците и сатирично-философския стил, се крие надеждата за едно истинско народно просвещение така, както той си го представя, както мечтае възрожденското поколение, на което принадлежи. Затова подробно изброява всички пороци на Абдулрахман паша и неговите верни съветници, обрисува така внимателно неговата кохорта от послушни слуги, полага толкова усилия в описването на една цинична и песимистична реалност. Това ни дава основание да тълкуваме произведението и като предупреждение към народа – докато е склонен да толерира проявите на корупция и беззаконие, докато е склонен да се примирява с тиранията на властващите и докато със собствените си сили не се пребори за по-добър живот, той е обречен още дълго време да въздиша под управлението на много Абдулрахман паши.

Мартин Чорбаджийски