Кога престанахме да разбираме света

Бенхамин Лабатут е обсебен от гениите и героите в творбата му са съвсем истински, реално съществували хора.

Фриц Хабер, Александър Гротендик, Вернер Хайзенберг, Ервин Шрьодингер са само някои от светилата, в чийто живот писателят ни потапя, за да проследи как те се опитват да решат най-сложните въпроси на битието. Често обречени на самота и безумство, тези учени имат прозрения, някои от които променят към добро живота ни, а други разчистват пътя към невъобразими страдания и вододелът между двете никога не е ясно очертан. Карл Шварцшилд полага основите на теорията за черните дупки направо в окопите на Първата световна война, а после губи разсъдъка си. Фриц Хабер открива азотните торове, спасили милиони хора от гладна смърт, а после разработва химическо оръжие, погубило други милиони.

В този „документален роман“ – антиутопия, която обаче се разиграва не в бъдещето, а в настоящето, Лабатут впряга мощта на въображението и на художествената литература, за да разкрие тъмната страна на рационалността и да покаже, че колкото повече се лутат и страдат героите, колкото повече се опитват да вдигнат стени от формули, които да ги предпазят от хаоса, толкова по-ясно се откроява някакъв висш разум, който отново и отново връща дерайлиралия свят към нормалността.