Колапсът. Човешките общества между успеха и провала

От автора на "Пушки, вируси и стомана", наградена с „Пулицър” веднага след излизането си през 1997 г.!
Една от основните поуки, които можем да извлечем от колапсите, в които изпадат обществата на маите, анасазите, на обитателите на Великденския остров и всички останали в миналото (а и от съвсем скорошното рухване на Съветския съюз), е тази, че стремителният упадък на едно общество може да започне само едно-две десетилетия, след като то е достигнало своя апогей като брой на населението, богатство и мощ...
В този смисъл траекториите на тези общества не следват обичайния ход на живота на отделната личност, чийто упадък настъпва бавно и постепенно, със стареенето. И причината е съвсем проста: максималният обем на населението, благосъстоянието, потреблението на енергия и производството на отпадъци, означава и максимално въздействие върху околната среда, а то на свой ред означава, че във всеки момент може да надхвърлим отредения ни ресурсов лимит. Затова не е толкова изненадващо, че общественият упадък така често настъпва скоро след обществения възход...
Този въпрос - дали колапсите на древните общества имат паралели и днес и какви поуки ни предлагат - съвсем не е отворен за дебати. Той e по-скоро реторичен, защото подобни колапси се случиха и напоследък, а други предстоят в най-скоро време.
И истинският въпрос е:
"Още на колко страни ще се случат?..."
Джаред Мейсън Даймънд (р. 1937 г.) е завършил Харвард и е специализирал в Кеймбридж. В момента е професор по география в Калифорнийския университет, Лос Анджелис. Член е на Националната академия на науките, Американската академия на изкуствата и Американското философско дружество. Автор е на още няколко изключително успешни книги.
Повече за него и книгите му ще намерите на: http://www.edge.org/3rd_culture/bios/diamond.html