Колене

Чета „Колене“ от Росен Карамфилов. И чувствам много неща. Искам и аз да съм такъв баща, какъвто е бил за Росен неговия татко Кольо К. Помните го – Големият художник. Искам и аз да съм обичан така. Силно, мъдро и прекрасно. Чувствам още тътенът на голяма литература, който се издига и носи от дъното на тоя изригнат направо от вътрешностите роман, от дъната на Росен, от дъната на всички нас. На нашите общи дъна има едно и също. Всички знаем какво е дъното, малко го описват. Дълбочината е нещо велико. Росен Карамфилов не се страхува от нея. Че има трагедии в живота е ясно. Но че любовта е великата компенсация за всички трагедии на света – това е самата истина. Може и да не е така. Все пак накрая човек умира. А къде се дява любовта? Сякаш…остава трагедията…Не, не остава трагедията. Докато има кой да обича – любовта ще остава последна. И ще свети, на масата ще е светло и някой ще поднася вино в малки, красиви чашки. Росен Карамфилов е написал покъртителен и силен роман. Така чувствам, докато го чета.

Калин Терзийски

Един млад, красив дух, току що откъснат от Отеца, трепти като пламък на свещ и търси Божествения си вертикал.

Недялко Славов

Из книгата:

„ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ”

Мъж и момче. Намират се в затворена галерия. По тишината проличава, че са сами. Момчето е седнало на висок стол, а мъжът стои изправен до него. Двамата поразително си приличат. Звучи “Something I can never have” на Nine Inch Nails. Уредбата е усилена над допустимия максимум. Момчето изглежда бледо. Кожата му прилича на платно живопис. Мъжът пие скоч. Навярно деветия за вечерта. Това няма никакво значение. Гласът на Трент Резнър пропуква стените на помещението. Мъжът полага десницата си на рамото на момчето.

„Как си, сине?” – отронва той в ухото му.

„Липсваш ми.”

След тези думи момчето внимателно изважда метална запалка от джоба на дънките си и заема една от цигарите на мъжа. Камъчето, което би следвало да произведе искра, заяжда. Тогава мъжът взема кибрит от бара встрани и смело драсва една клечка. Пламъкът запалва цигарата. Сетне мъжът изгасва горящата клечка с уста. Момчето гледа с възхищение.

„Как го правиш?” – пита то.

„Много е лесно“ – отвръща мъжът и повтаря действието.

„Не боли ли?”

„Смелостта боли, ангел мой.”

Пауза. Дим.

„Кога ще се върнеш?”

Пръстите на мъжа шумно изпукват. Тогава той опира чело о челото на своето отражение. Известно време запазва мълчание, след което изрича:

„Аз никога не съм си тръгвал.”

Тази реплика осмисля остатъка от историята.