Копие, захвърлено с любов

„Копие, захвърлено с любов” е едно себеразкриване на Микеланджело чрез неговите стихове, писма, скулптури и фрески. В съвременниците си и първите си биографи Микеланджело оставя впечатлението за въздържан и затворен човек, изцяло отдаден на изкуството, за който елементарни неща като храната и условията на живот са били повече необходимост, отколкото удоволствие. А може би точно в това е разковничето да създаваш шедьоври.

Книгата е разказ от първо лице за големите любови и вдъхновения на Микеланджело – маркиза Витория Колона, младия Томазо деи Кавалиери. Книгата е богато илюстрирана с неговите прочути фрески от Сикстинската капела, както и с прекрасните му скулптури, картини и рисунки.

В изданието за пръв път у нас се разкриват и тайните послания във фреските на Микеланджело – изображението на Господ като разрез на човешкия мозък (в Сикстинската капела), автопортрет на Микеланджело върху одраната кожа на св. Вартоломей във фреската „Страшният съд”, портрет на любимия му Томазо (също там) и др.

В книгата се публикуват преводи по последните редакции на преводача, включени са стихове на Витория Колона (любимата на Микеланджело), както и негови писма, за пръв път на български.

Погълнат изцяло от изкуството си, Микеланджело като че ли няма време за личен живот. Причината е донякъде и в това, че в епохата на преклонение пред красотата, той се усеща грозен – заради едно младежко сбиване скулпторът остава със счупен нос. Но това не му пречи самият той да издига красотата в култ, да търси в нея вдъхновение и да я приема за основа на висшата любов, разбирана в духа на актуалния тогава флорентински неоплатонизъм. Затова в чувствата му, отразени в любовните му стихове, има много повече извисяване на духа, отколкото секс. Красотата и любовта за него са просто източник на вдъхновение. Затова скандалната му връзка с младия Томазо деи Кавалиери, продължила три десетилетия (той е и на смъртния одър до него), е по-скоро платонична, отколкото консумирана.

Историята на тази връзка е разказана в книгата „Копие, захвърлено с любов” и е илюстрирана с прекрасните сонети, които Микеланджело посвещава на младежа.

Ако съдим по стиховете и писмата, които си разменят Микеланджело и вдовицата Витория Колона, маркиза на Пескара и една от големите поетеси на ренесансова Италия, любовта им също е била повече общуване на духа, отколкото на тялото. Двамата се превръщат в една от знаковите творчески двойки на Ренесанса.