Криле от папиемаше

четири етажа празни балкони

Само на втория трогателно виси панталон

с издути колене, с щипки като удивителни.

Дори не помръдва, докато Земята

шеметно се върти в периферията на Млечния път,

а ние бъбрим и пием, твърдо опрени в бара.

И не ти казвам, че всичко е инсталация,

че градът е декор. Че светът е декор.

И докато светлината намалява,

се чудя имал ли си плюшено мече.

Такова, каквото аз нямах.

И не питам, понеже Земята спира, виждаш ли,

просто набива спирачки насред всемира,

и четири етажа тераси съзаклятнически

се разпадат – кула от карти

пред връхлитащото ме щастливо изумление.

Кратко е. Тук сме.

* * *

Небето се върти неизтощимо,

прииждат облаците му

златисти, ничии, убито-прашни

и тънки, като листове за писане,

и кървави, като пришествие,

и безразлични, като статуите

на богове, отхвърлени от времето

а дядо бавничко коси по двора,

500-те квадратни метра лято

полягат плавно във краката му,

небето замирисва на мастиката, с която

лекува гняв, порязано и едрите неправди,

аз се отдалечавам вътре в себе си,

нетрайна и залутана светулка,

на дядо яребичката завинаги.