L’EUROPEO №20, юли 2011

Една песен за невъзможното търсене на любов се превърна в химн и символ на свободата в несвободна България. Точно 40 години след като Кен Хенсли написа „Джулай Морнинг“ L’Europeo чества юлската утрин. Кога неслучилото се българско хипи се превръща в къмпингар? Кога протестът  срещу бездарието на комунизма прераства в недоволство от невъзможността свободно да си купиш каравана? Кога хардрокът в Европа се изправя срещу политическия хардкор на студената война?

През 1971 г. за хардрока изгрява слънце, а под лъчите му изпълзява нова музикална митология. Създание с глава на стар индианец и младо тяло на хамалин кръстосва сцената. Иги Поп. „Не мога да пея нещо, което не блика право от сърцето, червата или шланга ми“, казва той. Междувременно Франк Запа мърда електрически мустаци: „Повечето рок журналисти не могат да пишат, но интервюират хора, които не могат да говорят заради хора, които не могат да четат”.

В небето, преди новото поколение да ги нарече „птеродактили”, летят „Лед Цепелин”, яхнали метла, американски бомбардировач, китара с двоен гриф или частния си оловен балон. Върху припева „Нека прекараме нощта заедно” цъфти групи културата. Любовта към музиката не е платонична, момичетата търсят ципа на албума на „Ролинг Стоунс” Sticky Fingers.  Самите музиканти бягат от шейсетте години и от данъчните към Франция, за да направят албума Exile on Main Street и да бележат седемдесетте с телесните си течности.

1971 г. е и годината на прераждането. Алис Купър десетки пъти „умира” на гилотината, а кръвта му е прелята на Мерилин Менсън и Лейди Гага. Дейвид Боуи се връща на Земята като Зиги Стардъст. Джим Морисън завинаги прекрачва през Вратите на осезанието, а в джаз бенда на ангелите преминава Луис Армстронг, изпълнителят на алтернативния първоюлски химн „Какъв прекрасен свят“. Мълчанието става равносилно на смърт. Сид Барет се оттегля в психеделичния свят, но остава да блески като луд диамант и да напомня на „Пинк Флойд” колко точно му дължат.

От 40 години политиците и музикантите са on the road и подканят публиката с „Да ви видя ръцете!“. Светът трудно ще забрави десетдневният гастрол на Никита Хрушчов в САЩ, който се родее с турне на рок звезда. На Изток музиката се сраства с държавата. „На югославската рок сцена няма нищо друго, освен „Биело дугме”. Всички, повече или по-малко, подтичват след нас”, твърди Горан Брегович, чиято група разцъфтява с Югославия и се разпада с нея.

Един от първите, който пропука Берлинската стена, но не с децибелите на „Пинк Флойд“, а с умивката си - Вили Бранд, получи Нобеловата награда за мир през 1971 г. През същата година астронавта Джеймс Ъруин от „Аполо“ 15 импровизира върху The Dark Side of the Moon, а митрополит Максим сложи стълба към небето и стана глава на Българската православна църква.