Луничави разкази

„Луничави разкази“ съдържа двадесет истории, писани през последните три години. Едни от тях ще Ви разсмеят, други ще Ви натъжат, доколкото смехът и тъгата са главни ингредиенти на този сборник, а защо ли не и на живота ни извън книгата.

Здравка Евтимова (р. 1959, Перник) е носителка на редица литературни награди, сред които Златен ланец, Чудомир, Блага Димитрова, Балканика, Роман на годината 2015 на Националния дарителски фонд 13 века България (за „Една и съща река“). През 2019 г. на Здравка Евтимова е присъдена Националната литературна награда Христо Г. Данов – за цялостен принос към българската духовност, а през октомври 2021 г. зрителите на Българската национална телевизия я избират за своя любим български
автор.

Последният ѝ роман „Резерват за хора и вълци“ бе отличен с Цветето на Хеликон като най-продаваната книга в книжарската верига през 2022 г. Романи и сборници с разкази на Здравка Евтимова са публикувани не само в България, но и в САЩ, Великобритания, Гърция, Канада, Израел, Италия, Китай, Франция, Сърбия, Северна Македония, Словения.

***

От разказа МИЛЕНА КАВГАТА

Целият им род е крив – от бебето до най-дъртия, умът – тел, дето не се превива, нито се чупи, само ръждясва. Това са те. Дядо ѝ се казва Андон, все начумерен, като че някой е запалил купчина тор в
главата му и наоколо пуши, та се не търпи. И като се родило детето, как да го кръстят? Не Антонина, не Антония, ами Анда. То хубаво Анда, но семенцето под името не струва.
Напънала се госпожица Анда, та сварила сапун – сама го къкрила, сама го рязала на калъпи. То не сапун, ами злост – сложила го в една щайга и на всеки калъп издълбала букви, та написала „Бившият“.
Помислете какво ще си миете с вашия бивш, дами.
Нагла, та горчива Анда – и като минава край нашата къща, моля ти се, пита:
– Милена, как е Калоян? Ще му предадеш ли, че съм го търсила?
Калоян е моят син – фокусирам вниманието върху този факт, за да лъсне категорично що за крив корен е тя.
– Защо – казвам – си го търсила?
– За да му дам този сапун – подарък от мене – и тя ми подава един калъп, на който е изкопала с печатни букви „Бившият“. – Нали се сещаш какво мръсно пране можеш да избелиш с това? – намеквами Анда.
Добре че съм възпитана жена, та не ѝ казвам в прав текст: „Я се виж колко си дебела“.
– Значи Калоян вече ти е бивш? – заключавам
тънко.
– Да, точно така – потвърждава тя.
– А ти си дебела! – лая аз.
Тогава тя млъкна, а да млъкне някой от Андоновия род, е все едно от червей да издоиш мляко – тоест никога. Очите ми са малко слаби, та може и да съм се заблудила – сълза ли лъсна по клепките на
Анда? Колкото ще се просълзи котлонът, на който варя боб, толкова ще се просълзи тя.
– Да – казах аз. – Дебела.
Тя се завъртя, обърна ми гръб – честно, едричка беше, но те от техния род са такива – месо им дал господ, и гърла. Баща ѝ Дачо например, като пийне и викне, се чува от Перник направо на Централната гара в София; ако е замръзнала Струма, ледът се раз- пуква. Ако дядо ѝ Андо се напие и зине да пее – това аз с очите си видях, защото вишната е в моя двор – разцъфна пустата вишна, от песента на тоя пияница цветчетата ѝ се разтвориха до едно.
– Тогава – досети се Анда – дай ми сапуна обратно. Синът ти няма да ми е бивш.
Тук е точното място да кажа, че макар и мой единствен син, Калоян е глупаво момче, щом накланя ума си към Анда. Вярно е, пътува повече от моряците – днес е в Радомир, утре е в Търново, а вдругиден – в Ивайловград.

...