На всички местоимения

"Писателите - знаете ги тези скалисти, затворени типове, - много обичат да стоят в загадъчната си висота. Ей там, сред облаците. И се държат като Библия. Като Дзен. Като Бетовен. Никога не обясняват направо, ами... Енигматични, това е то. Направо енигматични. Погледнете само посвещенията им. На "М". На "О". На "Ер-малък". И така нататък. Да се чудиш накъде се разлетяват в нощта световъртежните им послания. Към съседското куче, към планински връх или към тайнствената непозната? На мен лично тази загадъчност здравата ми е омръзнала и затова възнамерявам в собствените си -до немай къде интимни - посвещения, да бъда прям и честен. Раз-кре-по-стен! Стига сме се крили в полусенките. Ако ще казваме нещо, то нека бъде ясно. Ето така: "Посвещавам тази книга на Таня, на Мечо и на Гълъбчето!" Мисля си, че посвещаването (или освещаването) е акт на чиста благодарност, обич и загриженост, и рано сутрин трябва да изглежда точно така - светло и пронизително като ек на селска звънарна над мъглявата долина. Надявам се още, че такъв вид повествуване на обич е достатъчно разбираем, кристално прозрим и донякъде коректен дори за крайно взискателните читатели. На които, естествено, стискам палци."
От автора