Няма да е все така

Романът "Няма да е все така“ динамично размесва няколко такива свята – един български, един руски, един американски. И повествованието свързва тези три нишки в сюжета. Трудността и майсторството е в съчленяването им. И тук е първата сигнализация! Как става това съчле­няване? Става с помощта на едни особени персонажи, каквито са щъркелите. Но това са и не са щъркелите, каквито ги знаем. Това са странните хора, които се завръщат по родните си места с една-единствена цел и роля – да предадат мъдростта на хората.

Това е позволило на автора да вплете и да редува реално и нереално, да даде възможност плановете да се засичат – т. е. да се редува онова, което е адеквато на читателското очакване за литературно, но все пак реално действие, с онова другото, което става – прелитането от континент на континент, почти фантастичните появявания на щъркелите там, където има нужда от тях. И едно предупреждение! Това редуване не е драматично, не извиква в съзнанието ни Радичковия въпрос "Как така?“ Защо не дразни? – Ами заради скритата и не чак толкова скриваната ирония в повествованието.

В романа има поредица от роли, сиреч доста от картината на онази социална среда, която познаваме: учител по история, бивша баскетболистка, бивша мутра от т. нар. „застрахователен“ бизнес, актуална и голяма тенисистка, кръчмари, един генерал, тракторист. И – има и ... щъркели, които са всъщност и хора. Тяхната роля, онази, която познаваме от антропологията, е да носят бебетата, обявявайки началото на пролетта. Но те не носят бебета, защото в селото Гледка има само възрастни хора. Остава им другата голяма и безкрайно трудна роля – да научат хората как се живее. Как може да се живее без жестокост, без завист, без измама, без войни.