ПЪТЕШЕСТВИЕ В СТРАНАТА НА ДЪРВЕТАТА

Имало едно време едно малко момченце, което скучаело. Много му се искало да пътешества, да полети към небето или да тръгне по море, или да се отправи отвъд хоризонта. Само че за да пътешестваш, трябва да има с какво. Момченцето нямало нито кораб, нито автомобил, нито влак, нито каквото и да е от този род. Така се принудило да си остане там, където било, и поради това мъничко скучаело. Ала един ден си рекло, че навярно не е нужно да имаш крила или перки, за да пътешестваш. Ето как му хрумнало да отиде в страната на дърветата. Всъщност мисълта не му дошла така изневиделица. От дълго време вече то се разхождало в гората и долавяло какви ли не странни неща, все едно дърветата искали да му проговорят или все едно помръдвали. Ходело един ден тук, друг ден – там и все му се струвало, че дърветата са се поместили. То се знае, като ги наблюдаваш, дърветата изглеждат неподвижни.

Възправят се от земята със своите разперени клони и хиляди листенца, които потрепват и се веят на вятъра. Дърветата прибягват до тази хитрина, та хората да си помислят, че стоят на едно и също място с години. Изглеждат смирени и кротки, впили яките си корени в черната земя. Ако само ги гледаш, без много-много да се взираш, може да си помислиш, че не искат нищо, че не умеят да изрекат нищо. Но момченцето знаело, че това не е съвсем вярно. Дърветата не са неподвижни. Просто изглеждат така, сякаш са заспали дълбок сън от векове. Изглеждат така, сякаш не мислят за нищо. Момченцето обаче знаело чудесно, че дърветата не спят. Само са малко плахи и необщителни и видят ли човек да приближава, затягат хватката на корените си и притихват. Те малко наподобяват раковините при отлив, които се вкопчват в старите скали всеки път, щом чуят човешки стъпки. Работата е там, че дърветата трябва да бъдат опитомени.