Пеша по поречието на Нил

Тънката струйка вода, която Левисън Уд следва на север, ще се превърне в най-великата река на Земята, завладявала въображението на хората още от времената на фараоните.

В продължение на девет месеца Левисън изминава пеша близо 7000 километра през шест държави – Руанда, Танзания, Уганда, Южен Судан, Судан и Египет. Прекосява джунгли, блата и пустини, сблъсква се с пясъчни бури, лечителки вещици и кръвожадни крокодили и дори е арестуван от тайната полиция в Южен Судан.

Разказът му е толкова жив, че почти можем да усетим изгарящия пясък под краката му или да чуем тежките стъпки на гонещия го разярен хипопотам.


Глава 1

Бор, Южен Судан
Април 2014 г.

В мига, в който влязохме в заградения двор, разбрах, че ситуацията не е никак добра. Хотел „Южен Судан“ бе открит насред подготовката за обявяването на независимостта през 2011 г. и беше широко рекламиран като безопасно място, където могат да се настанят чуждестранни високопоставени гости, дошли на посещение в Бор. Но докато се приближавахме, видях минибуса на хотела – потрошен и изоставен край шосето, осеян с дупки от куршуми.

Надникнах през входната врата и положението вътре не беше по-различно. Рецепцията бе напълно разрушена. Стените бяха обгорели, а бюрата – разнебитени. Почакахме известно време насред опустошението, докато накрая управителят се появи през една от липсващите врати и ни поздрави с „добре дошли“.
– Какво се е случило тук?
– Елате – каза той и се усмихна. – Все още имаме свободни стаи.
Прекосихме предния двор на хотела. Повечето от вратите по верандите бяха разбити и през тях се виждаха напълно опустошените стаи. Подът бе покрит с парченца стъкло от счупените лампи по тавана. Най-сетне стигнахме пред нашите стаи – металните врати висяха от пантите, а на мястото, където би трябвало да е бравата, се виждаше отпечатък от подметка.
– Петдесет долара – обяви управителят.
Надникнах в помещението: вътре цареше разруха. Нямаше вода, нито електричество, но въпреки всичко това бе най-добрият вариант за нас.
– Ще ги вземем – казах аз.

Преди да си тръгне, управителят се опита да ни обясни какво се бе случило. „Малкият протест“, за който бяхме чули, всъщност бе многолюдна демонстрация на динка – пастирски народ, съставляващ една пета от населението на Южен Судан, срещу нуер – другата основна етническа група в страната. Динка и нуер имат дълга и сложна история, включваща нападения и контранападения в тази част от поречието на Нил. Днес членове на нуер се бяха барикадирали в лагера на ООН, но от динка бяха нахлули в сградата и бяха открили огън. В настъпилата суматоха бяха убити четиридесет и осем души от нуер и седем от динка. Сега в изпадналия в патова ситуация град Бор цареше привидно спокойствие, в очакване на следващия взрив на насилие. Докато се отдалечаваше, управителят на хотела ни обясни, че динка възприемат всички чужденци в района като потенциална мишена.

В хотела нямаше никаква храна, затова след известно време се престрашихме и се отправихме към центъра на града – напълно осъзнавахме риска и затова бяхме силно притеснени. Мръсните улици все още бяха пълни с войници, полицаи и стотици въоръжени цивилни мъже. Пазарът беше пуст – изпепелен до основи по време на януарските вълнения – и всички банки бяха плячкосани. Един банкомат висеше от стената, подобно на изтръгнато от орбитата око. Подът на банката беше осеян с кредитни карти, чекови книжки и документи. Бунтовниците и правителствените войници бяха използвали печатите с дати на банката, за да оставят по стените доказателства за своите грабежи и плячкосвания.      Стълбовете около нас бяха покрити с графити. МАЙНАТА ВИ, НУЕР!, гласеше един от тях, ДИНКА СА ПОБЕДЕНИ!, обявяваше друг. Изглежда, контролът над Бор се беше сменял три или четири пъти след началото на военните действия преди няколко месеца. Случващото се днес беше поредният епизод от непрестанната битка между враждуващите страни.

Хапнахме в малък етиопски ресторант, но не останахме дълго. Погледите на другите клиенти на заведението – всички въоръжени до зъби – ни бяха достатъчни, за да се приберем бързо в хотела, който предлагаше относителна безопасност.

Тъй като в хотела нямаше електричество, нощта се спусна ненадейно. Лежах в мрака и се взирах в тавана, чудейки се какво ни готвеше утрешният ден. Едва преди месец бях прекосил границата между Уганда и Южен Судан. През това време бях изминал близо 400 километра на север през страна, в която според ООН мирът бе най-нестабилният в целия свят – пътищата гъмжаха от бежанци, въоръжени групи бродеха из вътрешността и изнасилваха жените, правителството беше на ръба на колапса, а на мен ми оставаше да прекося още 645 километра. Оттук нататък бойните действия щяха да стават още по-ожесточени и сякаш това не беше достатъчно, та между мястото, на което се намирах сега, и границата се простираше необятният Суд – най-голямото блато на света. Именно Суд бе спрял римляните да продължат на юг по време на победоносния си поход в Африка; същият     Суд, който бе попречил на Ливингстън, Спик и останалите изследователи от    Викторианската епоха, чиито експедиции за проучването на Нил се надявах да повторя сега.

За миг лампите в хотелската стая светнаха и отново угаснаха. Останал сам с мислите си в мрака, аз си задавах един въпрос: струваше ли си всичко това?

В този момент нощта оживя. Изстрели раздраха тишината, в опасна близост до хотела се чуваше картечен обстрел. Седнах в леглото. Надникнах през прозореца и видях как яркочервени проблясъци осветяват мрака навън, а взривените снаряди озаряват небето над Бор.
Скочих от леглото и препъвайки се, излязох на верандата. В съседната стая Сираже – моят водач от Уганда, вече беше буден. Набързо приготвихме раниците си под тътена на тежките оръжия навън.
– Къде отиваме? – попита Сираже.
Излязох от стаята и огледах двора на хотела. В сенките вече се спотайваха войници и въоръжени цивилни мъже. Кои ли бяха те?
Имахме само един изход.
– Нагоре – извиках и се втурнах да бягам.

От другата страна на двора, край реката, имаше една недовършена пететажна сграда, спомен от по-добри времена. Влязохме през разбитата врата и се промъкнахме през висящите кабели, които блокираха стълбището. Тичахме нагоре по бетонните стълби и спряхме едва когато стигнахме до открития покрив. Реших, че това беше възможно най-безопасното място, ако въоръжените мъже отново нападнеха хотела.
Оттук наблюдавахме разиграващите се под нас бойни действия, чувахме картечния обстрел по оживените улици в центъра на града и виждахме пламъците, които обхващаха сградите на няколко пресечки от нас. Нощта бе топла, а звуците и миризмите ми напомниха за обиколката ми в Афганистан, която сякаш се беше случила толкова отдавна.

Престрелките продължиха четиридесет и пет минути и най-накрая затихнаха, преминавайки в спорадични изстрели. Най-лошото беше отминало и аз погледнах на север.    На фона на бледата лунна светлина, която се отразяваше във водите на Нил, виждах единствено покривите на сградите в Бор, простиращи се напред чак до неразличимия в мрака хоризонт. Но аз знаех какво ме очаква там. Отвъд границите на града започваха сякаш безкрайните блата. Бунтовниците се сражаваха за ключовите градове Бентиу, Малакал и Ренк далеч на север. Селяните, които бягаха от боевете, следваха реката на юг в търсене на убежище в набързо издигнатите лагери. И разбира се, пред мен лежеше призракът на непроходимия Суд.
В този момент трябваше да взема решение. Очакваха ме 650 километра през блатиста територия, разкъсвана от въоръжени стълкновения, но пред мен стоеше един въпрос: дали този участък от поречието на Нил щеше да ме накара да се откажа, както беше сторил с толкова много хора преди мен?