Facebook Pixel

0800 1 25 25

Безплатно
за цялата страна

Онлайн книжарница поръчка на нови книги online Интернет книжарница
Разширено търсене
Любими 0 добавени
0 Кошница 0,00 лв.
080012525
Онлайн книжарница поръчка на нови книги online Интернет книжарница
0 Кошница 0,00 лв.
-20%
Пустош Сиела 9789542834946
Пустош Сиела 9789542834946
Прелистете книгата

Пустош

Автор: Стина Джаксън
Издателство: Сиела

Резюме

Спиращ дъха трилър на Стина Джаксън


От авторката на хитовия роман „Сребърният път“ идва нов заплетен шведски трилър, посветен на семейството, тайните в миналото и опасните разкрития.


„Стина Джаксън е изключителна в обрисуването на суровата скандинавска природа – и тази навън, и тази вътре в хората. Нейните романи те отвеждат в наистина тъмни кътчета, откъдето не знаеш дали ще се завърнеш, или ще останеш завинаги там.“, Фредрик Бакман, автор на „Човек на име Уве“, „Бьорнстад“, „Тревожни хора“ и др.


Впуснете се в следващата вълнуваща история от най-титулованото ново име в скандинавското крими – Стина Джаксън


Ранната пролет все още не може да разчупи ледения плен около селцето Йодесмарк, което бавно запада, напускано от все повече хора. Но някогашната бунтарка Лив Бьорнлунд е останала.

Защо тя не избяга?



  • Оригинално заглавие: Тhe last snow, Stina Jackson;

  • Превод: Любомир Гиздов;

  • Дизайнер на корица: Живко Петров.


 

Повече
Цена

Нормална цена: 16,90 лв.

Наша цена: 13,52 лв.

Свързани продукти
Сребърният път е-книга Сребърният път е-книга

Нормална цена: 14,00 лв.

Наша цена: 11,20 лв.

Сребърният път Сребърният път

Нормална цена: 16,90 лв.

Наша цена: 13,52 лв.

Автор Стина Джаксън
Издателство Сиела
ISBN 9789542834946
Година на издаване 2021
Корица Mекa
Страници 332
Формат 60/90/16
Език Български

Тя избра да остане в пустошта

Лив Бьорнлунд  живее в усамотена къща със своя син Симон и властния си баща Видар, ненавиждан от цялата околия заради стари сделки със земи. Това странно семейство няма приятели и се държи далеч от всички съседи. А слуховете кой точно е бащата на Симон, се носят от години.

Защо Лив не е избягала, се питат всички. Вярно ли е, че Видар е баснословно богат и тя ще наследи истинско състояние след смъртта му? Това ли чака? Старецът сякаш се кани да живее вечно, но има достатъчно врагове и те искат своето отмъщение.

Дошло е време за разплата.

В крайна сметка не е важно кой държи пушката, когато тя е прицелена точно.

Или не?

Откъс от романа „Пустош“ на Стина Джаксън

ПЪРВА ЧАСТ

РАННАТА ПРОЛЕТ НА 1998 Г.

М
омичето се придвижва в нощта. Луната му се усмихва бледо, докато то върви на зигзаг между локвите, които снегът е оставил след себе си. Денонощната бензиностанция запраща неоновите си светлини над пустошта. То влиза и си купува кенче кола и пакет червено „Марлборо“. Продавачът има мил поглед, което кара момичето да извърне очи. Излиза, застава до осветената автомивка и пали цигара. Издиша дима към нощното небе и спира погледа си върху камиона, паркиран до бензиновите колонки. На шофьорското място спи мъж. Носи тъмна шапка с козирка, а брадичката му е клюмнала към гърдите. То пуска недопушената цигара на земята и я стъпква. Огрени от уличните лампи, локвите около него блестят подобно на машинно масло, докато крачи по асфалта. В далечината се чува шум от няколко самотни коли, но с изключение на това е тихо.

Напрежението гъделичка гръбнака му. Щом стига до камиона, то стъпва на степенката, хваща се за огледалото и се надига, така че лицето му да е на една височина с това на спящия мъж. Сега, отблизо, вижда, че той е по-млад, отколкото си е мислило. Бузите му са засенчени от рехава брада, а на едното му ухо блести обеца.


Девойката вижда как кокалчетата на собствената ѝ ръка се доближават до стъклото. Почуква съвсем ненатрапчиво, но въпреки това мъжът се сепва и от рязкото движение шапката му пада и разкрива оплешивяващо теме. Той примигва към нея. Минава известно време, докато се осъзнае и свали прозореца.

– Какво има?

От адреналина ѝ е трудно да се усмихне. Ръката, с която стиска огледалото, вече я боли.
– Чудех се просто дали искаш компания?
Той я зяпва с отворена уста. В първия момент изглежда, сякаш ще възрази, но после кимва към свободната седалка.
– Влизай.

Тя заобикаля камиона, а очакването цъфти в корема ѝ. Извърта глава, за да провери дали някой не се крие в сенките, но единственият човек, когото вижда, е продавачът, а той не гледа навън. Почти два през нощта е и на бензиностанцията няма други коли. Ако се случи нещо, няма да има свидетели.

Мъжът вдишва тежко през устата, когато тя сяда до него.
– Така, и коя си ти?
– Просто момиче.
В кабината мирише на топлия му дъх.
– Това го виждам.

Изглежда смутен, разтърква очи с длани и я поглежда с периферното си зрение, сякаш тя е непознато животно, което не иска да раздразни.
– И как така реши, че искаш да седнеш тук, при мен?
– Ами изглеждаш самотен.

Тя го предизвиква с поглед, той ѝ се струва изплашен и това ѝ вдъхва кураж. Мъжът се подсмихва, заравя нервно пръсти в брадата си и поглежда към нея.
– Значи не си такава, дето иска пари?
Тя слага ръката си върху неговата. Сребърните ѝ пръстени проблясват като сълзи в мрака. Надява се, че той не усеща как бушува кръвта ѝ.
– Не, не съм такава.

В задната част на кабината има предостатъчно място. Той я слага да легне върху тясна койка и я хваща за ханша с тежките си ръце, докато прониква в нея. Не се събличат, правят го с панталони около глезените, едва ли не сякаш очакват някой да ги спипа. Тя вдига поглед и вижда от една снимка да ѝ се усмихва дете. Увило е пухкавите си ръце около врата на лабрадор с цвят на шоколад, който изглежда, като че ли се усмихва заедно с него. Тя отмества погледа си към смачканите завивки. Не минава дълго, преди той да изреве и да го изкара бързо от нея, за да свърши на пода. Тя се навежда и вдига бикините си. Изведнъж плачът почти я застига и тя преглъща няколко пъти, за да го задуши.

Мъжът се е оживил. Закопчава колана си с новопридобито самочувствие, като тийнейджър, който за пръв път си е легнал с момиче. Това я смайва. Колко си приличат. Мъжете.

Сядат в предната част на кабината и пушат. Отвън светът е тъмен и влажен. Между краката ѝ пари, но усещането, че има нужда да се разплаче, е отминало.

– Накъде отиваш?
– Към Хапаранда.
Диалектът му звучи забавно, сякаш пее.
– Искаш ли да те закарам? – добавя той.
Тя извърта глава, за да издиша дима.
– Отивам по-далеч от Хапаранда.

Зъбите му блестят в мрака. Не е правил такова нещо друг път. Тя вече вижда как го обземат угризения. Кимва към бензиностанцията и с глас, с който опитва да омаловажи станалото, казва:

– Мисля да си взема нещо за ядене, ти искаш ли?
– Бих изяла една канелена кифла.
– Окей, ще купя.

Вади ключа от стартера и ѝ се усмихва сдържано, преди да отвори вратата и да излезе навън. Върви с леко сближени колене и гази в локвите, без да обръща внимание на плискащата вода. Момичето го гледа и обмисля дали все пак да не тръгне с него. Може да слезе в Люлео. Чувало е, че това е доста голям град, а в градовете човек може да изчезне.

Най-лошо беше на здрачаване, когато идваше прозрението, че е отлетял още един ден. Ден като всички останали. Стоеше на мястото си зад касата и опитваше да се преструва, че не вижда мрака, който се спускаше от другата страна на витрината. Да стои под ярката светлина на флуоресцентните лампи, беше като да се намира на сцена. Хората, които спираха да заредят, я виждаха там вътре, виждаха изморените ѝ движения и блуждаещия ѝ поглед. Тънката ѝ коса, която вече не стигаше до раменете, и фалшивата усмивка, от която я боляха бузите. Виждаха я, докато тя можеше само да долови присъствието им.

Бензиностанцията се намираше в средата на градчето и тя знаеше имената на почти всички, които минаваха през вратата, но не ги познаваше. За сметка на това те сигурно си мислеха, че я познават. Във всеки случай знаеше какво говорят за нея. За дъщерята на Бьорнлунд, как светът бил в краката ѝ, но тя така и не си станала от задника. А сега вече беше късно, красотата и жизнените ѝ сили започваха да я напускат. Песента беше затихнала. Единственото ѝ постижение беше детето, момче, но как се бе появило, никой не знаеше, защото тя никога не бе имала мъж. Поне доколкото им беше известно. Момчето се появи от нищото и въпреки всички слухове, които се бяха натрупали през годините, така и не стана ясно кой е бащата. Това беше неудобен въпрос, който все още водеше до спорове. Единственото, за което хората от околността бяха на едно мнение, беше, че Лив Бьорнлунд никога няма да заживее като нормален човек. Може би дори щяха да я съжаляват, ако не бяха парите. Трудно беше да съжаляваш човек, който разполага с цяло състояние.

Тя отпи от студеното кафе от машината и погледна скришом към часовника. Секундите пулсираха в слепоочията ѝ. Точно в девет щеше да слезе от сцената, поне за днес. Ако не го направеше, мозъкът ѝ щеше да експлодира. Но стрелките стигнаха до девет и пет, докато се появи колегата, който застъпваше на смяна. Дори и да забеляза колко ѝ е кипнало, той не го показа. Каза само: „Баща ти те чака отвън“.

Видар Бьорнлунд беше паркирал на обичайното място до колонката за дизел. Седеше в разнебитеното си волво, стиснал болезнено волана с подобните си на птичи нокти юмруци. На задната седалка, като сянка, седеше Симон, загледан в телефона си. Тя докосна коляното му, преди да си сложи колана, и той я погледна за секунда. Усмихнаха се.

Видар завъртя ключа и колата се съживи с кашлица. Старата консерва от началото на деветдесетте беше по-подходяща за скрап, отколкото за напуканите междуселски пътища, но щом тя отбеляза това, той просто махна с ръка, както винаги.

– Не мърка като котка, но се движи.
– Не мислиш ли, че е време да приемем горчивата истина и да купим нова?
– Как ли пък не. Да купиш нова кола, е все едно да си избършеш задника с парите.

Лив отново се обърна към Симон. Дългите му крака и ръце изпълваха цялото пространство отзад. Промяната беше настъпила, без Лив да я забележи. Един ден той просто седна срещу нея и вече беше голям мъж. Пълните бузи бяха заменени от остри черти и все по-сгъстяващи се рижави косъмчета. От закръгленото ѝ момче нямаше и следа. Тя опита да улови вниманието му, но той като че ли не забеляза. Палците му бягаха трескаво по екрана на телефона. Беше потънал дълбоко в друг свят, до който тя нямаше достъп.

– Как беше в училище?
– Добре.
– Училище – изсумтя Видар. – Загуба на време.
– Не започвай – каза Лив.
– В училище се научаваш на три неща – да пиеш, да се биеш и да гониш фусти.
Видар завъртя огледалото, така че да види внука си.
– Не съм ли прав?
Симон скри уста под яката си, но Лив видя, че се усмихва. Старият развеселяваше повече Симон, отколкото нея. Синът ѝ имаше способността да отминава със смях неща, от които тя побесняваше.
– Говориш така само защото нямаш образование – каза тя.
– Че за какво ми е образование? Аз вече знаех да пия и да се бия. И женоря не ми липсваха. Поне докато бях млад.
Лив поклати глава и се обърна към гората, по-далеч от жилестите ръце, стиснали волана, и дъха на стария, който изгаряше въздуха между тях.

Скоро асфалтът премина в чакъл, а дърветата се сгъстиха. По пътя нямаше други коли и той беше пуснал дългите. Отвъд тяхната светлина цареше единствено мрак. Тя разкопча горните копчета на работната си риза и задращи с нокти шията и гърдите си. Сърбежът винаги се засилваше, докато се прибираха, все едно тялото ѝ отчаяно опитваше да излезе от собствената си кожа. Хиляди мравки плъзваха по скалпа и по ръцете ѝ и я караха да раздира кожата си до кръв. Дори да бяха забелязали, Видар и Симон не казаха нищо. Бяха свикнали с поведението ѝ и не ѝ обръщаха внимание. Телефонът на момчето вибрираше през равни интервали, постоянно настояваше за внимание. Старият гледаше пътя и скърцаше със зъби. Когато говореше, по-скоро дъвчеше думите, отколкото да ги изговаря.

Щом стигнаха Йодесмарк , в главата ѝ се появиха обичайните спомени за всички пъти, когато бе изскачала от колата, за да се втурне в обятията на смърчовете, сякаш те можеха да я защитят. Селото беше разположено като аванпост до пътя, който вече не водеше наникъде. Няколко мили на запад гъсталакът и руините на миналото го поглъщаха. Ако обиколеше селото, човек оставаше с впечатлението, че гората е напът да погълне и него. Къщите бяха на задоволително разстояние една от друга, разделени от иглолистни дървета, блата и езерото, което се простираше по средата и отразяваше пустошта. Имаше всичко на всичко четиринайсет имота, но само пет от тях бяха обитавани. Останалите стояха със закованите си прозорци и обрулени тела в очакване да бъдат погребани.

Лив познаваше тези земи по-добре от собствената си същност. Стъпалата ѝ бяха отъпквали всички пътеки, които се виеха между дърветата, и тя знаеше къде дреме всеки извор, всеки боровинков храст и всеки забравен кладенец. Познаваше и хората, макар да ги избягваше. Можеше да разпознае смеха и миризмите, които довяваше вятърът, и не беше нужно да вдига поглед, за да разбере чия кола минава по чакъла или чия резачка разсича тишината. Чуваше лая на кучетата им. Звънците на кравите им. Те едновременно я задушаваха и ѝ вдъхваха живот. Земите и хората.

Бьорнгорден, домът ѝ от детинство, беше разположен на възвишение, надеждно обграден от гората. От стаята си на втория етаж Лив можеше да види черното око на езерото долу в долината. Видар беше построил къщата, преди тя да се роди. Беше останала тук дълго след като порасна, въпреки че още като дете се беше заклела да се махне. Само че не просто беше останала, а беше оставила Симон да расте на това забравено от бога място. Три поколения под един покрив, както бяха живели хората едно време, когато не са имали друг избор. Но сега нищо не го налагаше, освен нуждата, която сами създаваха, за да задържат другия. И колкото повече време минаваше, толкова по-трудно ставаше да вдигне поглед над върховете на смърчовете и да си представи живот някъде другаде. По-лесно беше да се остави да бъде погълната заедно със селото.
Видар спря пред бариерата и се изкашля, за да прочисти гласните си струни.

– Друго си е у дома – каза той и се вторачи в западналата къща на хълма.
Двигателят работеше на празен ход, докато Симон отиде да отключи катинара. Лив едва го разпознаваше в гръб, с широките рамене и волския му врат. Щом вдигна бариерата, Видар подкара бавно, а Симон веднага заключи след тях. Лив зачеса с нокти възпалената си шия, докато се приближаваха към къщата.
– Той вече не е дете – каза тя.
– Не, и по-добре.

Лив хвърли поглед към баща си и констатира, че времето се е отразило и на него. С годините Видар се беше свил, сбръчканата му кожа висеше отпуснато над кокалите и оставяше впечатлението, че той бавно се топи отвътре. Но живецът му гореше все така силно. В очите му блестяха безмилостни пламъци, когато я погледнеше. Тя извърна глава и видя собствения си празен поглед в прозореца на вратата. Здрачът отдавна беше догорял, оставяйки само мрак.


Все още няма коментари и оценки за този продукт

За доставките си в България Онлайн книжарница Сиела се доверява на куриерски компании Спиди и Еконт.

Стойността на доставката е фиксирана на 4.99 лв и тази сума остава твърда независимо от наложения платеж, броя, обема и теглото на поръчаните стоки, населеното място на получателя, деня за доставка, както и дали доставката се извършва до офис или до адрес.
ВАЖНО! По време на кампания -50% на книгите на Сиела и DejaBook безплатната доставка в Ciela.com за всички стоки отпада за срока на промоцията!
Доставката до обект Сиела Графа е безплатна.
За чужбина доставката се изчислява според тарифите на Български пощи, и зависи от избраната държавата, броя и теглото на поръчаните продукти.
Крайната стойност се визуализира, преди да завършете поръчката си.

За Автора

Вашата оценка?
(Най-ниско е 1, а най-високото 5)