Развалината. История на комунизЪма

В книгата “Развалината. История на комунизЪма” Ендре Кукорели говори за общата историческа съдба на Източна Европа и за живота си. Ироничен, вглъбен, наподобяващ дисекция разказ за това, което източноевропейците биха искали да забравят. Героят не изключва себе си от миналото, не твърди, че е бил само външен наблюдател на тоталитаризма, а с разтърсваща обективност препредава опита си от тоталитарната система. Кукорели пише тази книга от '90-те години до днес, едновременно в саркастичен и в сериозен дух, преминавайки в света на комунизма от СССР до Източна Германия.


Докога живее с нас комунистическата диктатура? Какво да направим, ако не можем да я забравим?

„Мислеха, че всичко ще си остане така и че никога няма да се разбере нищо.

Вилата ни, където летувах като дете, беше покрита с насмолен картон. Качвах се със стълба на покрива, за да събирам падналите презрели плодове на наклонените над къщата кайсиеви дръвчета, знам какво е горещ насмолен картон. Стъпвах по него с боси крака, наслаждавах се на това странно, добро и лошо усещане, на разтопената смола, на това как затъвам в нея, как изгазвам от нея. Заради кайсиите имаше страшно много оси. Тъпчех по покрива, ходилата ми ставаха черни, трудно се измиваха, можех да ги стържа часове наред. Покривът аха, аха да се продъни. Миришеше на ферментирали кайсии и на смола, приятно, трябваше да изхвърлям оттам кайсиите с оси. На някои места насмоленият картон се беше издул, натисках го обратно.

Опаковаха хората в насмолен картон. След като ги обесеха.

Имаше един слаб старец, по телевизията показваха откъси от съдебния процес, старец с тънък врат, първо го снимаха, после го обесиха. Удушиха го с въже. И други, стотици като него. Имаше указания за това, едни бяха инструктирани да бесят други. Само го описвам, сега и без друго говорим много за тези неща, започваме да дрънкаме все едно и също. До втръсване. Ужасно е скучно.

Че поради различни мотиви – така наречените политически съображения – са избили стотици хора. Първо разглеждаха делата им, течеше разследване, провеждаха процес, подготвяха документите, присъдите, после ги прочитаха, после един, двама или трима служители на закона обесваха осъдените. Всички знаят това.

Всички са чували за тези неща, свободен печат и тем подобни. Седмици наред пишеха статии по темата, радиото, телевизията, по телевизията много пъти показваха онзи възрастен мустакат мъж с тънкия врат, как говори и се позовава на правото. Казва каквото си иска, позволяват му, заснемат го на филм и го обесват. Обесват стотици мъже и жени. Обесването е удушаване с въже.

Отвеждаха ги в една стая, по един или по двама, и там ги удушаваха с въже.

Първо единия, убиваха го, покриваха главата му, оставяха го да виси, през това време довеждаха другия, имаше още един стълб, убиваха и него – на втория стълб. Умъртвеха ли ги, разполагаха под ръка с лекар, който установяваше смъртта, после отрязваха въжето и закопаваха телата на двора.

По късно изравяха труповете, не се знае защо, в статиите не пише за това, увиваха ги в насмолен картон, хвърляха ги в камиони, извозваха ги някъде, имаше едно място, където ги разтоварваха и отново ги заравяха в земята. Копаеха трапове, хвърляха в тях тези хора – удушените с въже.

Говореше се, че ги погребвали с лицето надолу. Не вярвам. Би било прекалено сатанинско, някак си мрачно романтично, с лицето надолу, онези не могат да измислят такова нещо. Очевидно са бутали в трапа мъртвите, увитите в насмолен картон трупове, готово, кой ще ти гледа дали са с лицето нагоре или надолу!? Просто са смятали, че ще си останат така, че никой никога няма да разбере нищо.

Мислеха, че това парче земя не съществува. Че не съществува полето на убитите хора и на измрелите животни. Че не съществуват нито този парцел, нито това гробище. Че не съществува тази Унгария.”