Самотен замък в огледалото

За едно огледало, един замък и няколко съвсем обикновени, но уникални съдби

„Самотен замък в огледалото“ е една от онези книги, които надхвърлят времето и пространството, като в същото време остават здраво вкоренени в една реалност, от която понякога ни се иска да извърнем поглед.

Романът на Мизуки Цуджимура надхвърля огромната популярност в Япония и се превръща в една от онези забележителни истории, към които посягат хора на всяка възраст от цял свят, защото засяга теми за младежи, деца, зрели хора за всички нас, като в същото време ни предлага алтернатива на злото и начин да бъде избутано от живота ни.

Тази книга може да съсипва на моменти, но силата й е в й качеството й предимно да лекува. Романът трудно се вписва жанрово в познатите ни етикети.

Да е драма - не е.
Да е реалност – не е.
Да е мистика - не е.
Да е фентъзи – не е.
Да е приказка – не е.

Но има от всичко и то така умело съчетано в една история, която със сигурност вълнува. Един съвет: помнете, че от самото начало, та чак до края, нищо в тази книга не е това, което е. Ще се опитвате да наредите пъзела много пъти, но нищо от предположенията ви няма да е вярно. Несъзнателно ще започвате пак, но няма да има смисъл.

Оставете се да бъдете обръщани много пъти на тази луда въртележка и се изправяйте бързо, защото няма време.

Може би началните страници ще ви се сторят съвсем обикновени, но не се притеснявайте, в един момент действието ще ви запрати право назад към първите думи. Това натрупване, това стягане и разпускане на пружината ще се случи няколко пъти, но изненадите ще бъдат наистина големи по-натам и особено в
последните сто страници, та до последната дума.

Кокоро е на четиринадесет години в нормална прогимназия в Токио, когато изведнъж спира да ходи на училище. Родителите й не знаят причината, но уважават молбата й. А вие ще знаете причината доста по- натам и тя никак няма да ви хареса.

Един ден огледалото в стаята й започва да свети и без да иска Кокоро попада в Замъка в огледалото. Там се среща с още шест деца, които имат само едно общо помежду си – никое от тях не ходи на училище. Или поне така си мислят. И... нищо повече не може да се каже, защото всичко ще е спойлер. Но не очаквахте приказен свят, не очаквайте бягство в свят, където нещата са спокойни и топли. Ако мога да кажа с няколко думи, това е реална, страшна приказка, която опъва по струните на всеки, който е плакал като дете и който има повод да плаче и сега.

Темите: за тормоза в училище и в дома, за очакванията ни, които не се сбъдват, за угаснали надежди и безизходица, за приятелството и свързаността между нас, за помощта, която може да дойде с усмивката на някой съвсем непознат, а може и да не дойде, за грешките ни, за липсата на глас да кажем какво мислим, за всичко, което ни пречи да живеем щастливо.

Не прескачайте подробностите, защото от един момент те така ще ви ударят, че ще се наложи да се връщате да ги търсите. Но има ръка, която да ви помогне накрая майсторството на Мизуки Цуджимура да разказва истории, които остават завинаги като запалено огнище с мека, нежна светлина, но в което някой е забравил да сложи дървета, а някак грее.