Макс Фриш. Избрано, т. 7: Щилер

Щилер, типичен случай на индивид с „нещастно съзнание”, е достигнал степента на разединение със себе си, когато според Сартр „човек не е това, което е, а е онова, което не е”. Той е духовен наследник на онези романтични „проблематични натури”, за които Гьоте казва, че не са дорасли за ситуацията, в която се намират, но се устремяват още по-напред. Зад скулптора Щилер стои скуката на духа, който жадува за абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Щилер прави от брака си пробен камък, поставя си непосилната задача да вдъхне живот на една лишена от плам жена; сам си поставя този капан и попада в убийствената му клопка. В своето „брачно щастие” той е изгубил не само остатъците от самоуважение, вяра в собствените възможности, но е проиграл е възможността да се сдобие със съдба. И той прави своя избор: решава да забрави съпругата си, както други - криминалното си минало... Пожелал невъзможното, Щилер се проваля в реализирането на възможното. Да провокира читателя си към вземане на лични решения, моралистът Фриш възлага и на романа си „Щилер” (1954).