Сенки от блясък

Някои познавачи на латиноамериканската литература като Джон Майкъл Коен нареждат Молинари редом с перуанеца Сесар Вайехо и чилиеца Пабло Неруда като най-значими поети на Новия свят през XX век.

„По своята природа и по същността си поезията е най-непреходният литературен род и навярно по тази причина тя е многозначно обвързана с времето. Нейното разглеждане е по необходимост процес и именно поетът изгражда стихотворението, тръгвайки от езиковия знак. Мимолетността се оказва един-единствен миг въплътен в лириката. Времето може да се почувства – то е субективно усещане, което няма как да се види или докосне; неговата протяжност е зависима на първо място от съзнанието.
В лириката на Молинари се появяват добре очертани насоките, минаващи като нишки през цялото му творчество:
1. красивата творба (естетическото въздействие) и онова, което сияе и блести;
2. деянието на едно отчаяно същество, изпълнено с отказ от света на материята, за да остане с този на поезията;
3. тенденцията да се стилизира народното в изящни и леки песни. Молинари се проявява като поет с изключително рядка чувствителност, който съумява да изрази посредством метафизически понятия проблемите на съвременния човек, оказал се затворен в своята самота; поезията за него става не просто търсене на изгубената вътрешна пълнота на човека, а издирване на самото време.
Затова твърдим, че е типичен поет за двайсетото столетие, макар и да изпитва по-силно влиянието на свите предшественици, отколкото това на съвременниците си.“
Проф. Ектор Данте Чинкота