Шест етажа без асансьор - Поезия

Знаете ли? Бях първият в света, който прочете новата книга на Маргарита Петкова. Прочел съм доста от нейните. За съжаление, не всичките, не защото не искам, а защото не мога да ги намеря. Но не това е болката. Болката идва с новата книга.

Пълна с етажи за превземане. Защото асансьор няма. "Шест етажа без асансьор". Така и се чете. На един дъх. Почти останал без дъх - заради първото, заради последното, заради всичко, което видях между тях. Заради всички стихотворения, толкова внимателно поднесени в безупречен ред, че образуват роман. Отново! В този порядък от думи цари хаос единствено от невъзможните за контролиране емоции, които събужда любовта. Споделената. Четейки, изживяваш всичките, преживяваш ги, будиш се сякаш от сън, от летаргия, политаш и си мислиш, че там пише за теб. За теб и нея. За теб и него. За двамата, които бяхте, които не посмяхте да бъдете, а толкова искахте, за двамата, които ще бъдете. За Нея!

Толкова много повдигания и пропадания, а между всички тях лежи една уравновесеност, сигурност, истинност за това, което любовта носи за човека и същото, с което човекът отвръща на любовта. С любов за любовта. Сякаш тя е онзи единствен магнит, който обръща полюсите наопаки. Няма плюс или минус, няма правилно или неправилно, няма синус или косинус, а има пълен плътен поглед. И още един такъв. Точно същ, прекопиран, дублиран, пълен с песен. Огледало и песен. В цялата книга звучи песен.

А после погледът носи изгаряне, болката отляво, болката в другото ляво, болката, която сгрява. Щастието да бъдеш с някого. Смелостта да бъдеш момиче, което потъва в шепите на момче. Няма по-красиво от това. Няма! Стъпалата са неизброими, никой от двамата дори не се сеща да провери колко от тях изкачва нагоре или по колко от тях слиза надолу. Защото и в двете посоки любовта пречи на влюбените да разберат стъпват ли изобщо. Та те летят! Нали можете да летите? Високо, високо, но толкова високо, че да не се налага никога да слезете на земята. Но се налага. На актьора и малката също. И виждат когато някой тях настъпва.

Защо винаги някой не харесва любовта, ако тя не влезе през прозореца му, не се настани в леглото му и не му шепне в ухото? Защо любовта пречи на всички, особено на онези, които се страхуват да я признаят? Да я поканят в живота си и да я нарекат живот. Казвал съм, казвам и никога няма да спра да го казвам - любовта и животът са синоними. Защо не признават, че им се случва, че са я потърсили, че са я намерили, че я пазят? В мислите, в сърцата, във всичко, което са те? Защото се иска смелост да заявим, че обичаме. Първо пред онзи, който ни кара да болим от любов, после на онези, които ги боли, защото имаме любов. И най-накрая - на Нея. Нейно Величество Любовта.

Тя идва там, където е потърсена, осъзната, споделена и изживяна. Многократно! Тя не е в асансьора, а между етажите. В най-тъмното, в най-скритото. Там, където едно момиче свети за едно момче. Там, където Маргарита Петкова пише за любовта. Безстрашно, безсрамно, безпардонно. Защото така се прави - или наричаш нещата с истинските им имена, или ги подминаваш. Или признаваш, че не съществуваш, или си любов. Но това го знаете, нали?

Симеон Аспарухов, редактор