Спомени за коне

Новелата „Таралеж“ проследява житейския път на един малък и симпатичен таралеж, на когото съдбата е отредила да съществува в поляните около вилата на българския автор Емилиян Станев. Докато Емилиян преглежда следващите си коректури и си танинка „Реве и стене Днепър широки“ или „Този свят е толкова прекрасен“ таралежът възмъжава и открива света около себе си, за да се превърне в близък приятел на автора.

Тяхното приятелство отвежда двамата заедно с множество герои пред портите на рая, които Емилиян Станев щурмува, за да се върне на Земята сякаш всичко това е било сън.

В „Страх“ Радичков разказва за настъпването на новите времена, които налагат преобразуването на старовремските центрове на живот, сред които като такъв е разпозната воденицата и целия живот около нея. Със затварянето на воденицата животът се променя и четирима души се опитват да се обиснят новото време, което обаче не остава лишено от суеверията и мистични сили. В текста се появява небеизвестната реплика на героя Куче влачи – „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот като жироскопи!“ без сам той да знае значението на думата „жироскоп“.

„Спомени за коне“ е своеобразната кулминация на сборника. Текстът обръща поглед към детството на автора и истинското събитие, което разказва как Радичков губи говора си на детска възраст.

Онемялото дете се превръща в тих свидетел на живота на родното си село, като че цялото поставено на една човешка длан и видимо за всеки. Истории за едно невероятно приятелство, мъките и радостите на селото и една невъзможна шега с една шапка и много вино, заедно с още като че измислени случки от живота на автора съставят една от най-красивите и задълбочени новели на Йордан Радичков.

„Спомени за коне“ като че успява да събере в себе си всички онези герои на автора, които ние ще продължаваме да откриваме и по страниците на други негови произведения като за наша голяма изненада ще се окаже, че те не просто са съществували в родното село на Радичков, а и са водели един изключителен живот, изпълнен с невъзможни истории и неподражаем език.

“473 жители заедно с нас, двамата, имаше селцето, както казах по-горе, отделно добитъка, двете воденици, един луд, два неподвижни казана за варене на ракия и един подвижен, теглен от конски впряг, предназначен главно за контрабандно варене на ракия и за бързо придвижване, кажи го, почти изпод носа на акцизните се измъкваше, седем или осем овчарски пояти, заградили околовръст селцето, врачка, учител, кметски наместник, полски пъдар, недовършена църква, трима ковачи цигани, духова музика с петима музиканти, две бакалници с две кръчми, всестранна кооперация с трудолюбивото име „Пчела“, машинистер на локомобил, не знам колко на брой ловци, един грамофон марка „Зенит“, плетачна машина, една-единствена машина за мелене на месо, една-единствена бръснарска машинка за подстригване, собственост на училището, най-малко сто зидари, във всяка къща по един зидар, карта на България и друга карта на двете полукълба, сложна училищна машина с топче и с халка, като се нагрее топчето, не може да мине през халката, а ако е студено, минава, за да докаже нагледно на учениците, че при топлина металът се разширява (това ще науча по-късно), и друга една халка, с нея яйчарят мери яйцата дали са маломерни, или ще бъдат закупени на по-висока цена, автобус, минаващ веднъж седмично, без да спира, с марката „Жар-птица“, потънал в прах чак до веждите, бормашина, веялка, няколко часовници-будилници, щъркелови гнезда, телефон, оброци против градушка, суша, наводнения и бедствия от всякакво природно и божие естество, запустели и изоставени, превърнати в змиярници, още един естествен змиярник под селцето, до самата река, зиме там иманяри копаеха и търсеха змийския водач, който бил дебел като кюнец на печка и имал бисер на челото си, духове, вампири и водни таласъми в неограничени количества, едва ли някой би могъл да изчисли по колко се падат на глава от населението, плюс едно припадничаво момиче, плюс болестите по хората и по добитъка, плюс невежеството, плюс нас двамата с глухонямото момиче и горе-долу читателят ще може да добие бледа представа като какво е представлявало селцето в оня летен ден — уморен и стихнал в жегата свят, сам по себе си една затворена вселена, която не се придвижва напред, наникъде не се придвижва, но се върти вътре в себе си и благодарение на своето въртеливо движение продължава да се крепи върху небосвода, за това и днес, обръщайки се към нея и гледайки я как се издига в космическите висини, се изпълвам с възхищение.“

Художник: Ива Димитрова