Стефан Цанев - избрано в 12 тома - том 11 - твърди корици

ЗАКЛЮЧИТЕЛНО ПРЕДИСЛОВИЕ

ДУХОВНИТЕ УБИЙСТВА

Аз пиша история, а не некролог, който да ме задължава да говоря за мъртвите само добро или нищо. - С. Ц. 

Когато написах първия том на „Хрониките“ и се хвалех, че съм прочел повече от 40 000 страници – аз не знаех какво ме чака.

Колкото повече се приближавах към нашето време – страниците се увеличаха в геометрична прогресия.

За да напиша този последен том – освен стотиците книги, трябваше да прочета и хиляди пожълтели и прашни страници из архивите.

Но не това беше страшното.

Времето, за което става дума в този том – времето на социализма, – е днешното време разделно:

• живи са още (част от) ония, които бяха на власт – живи са и (част от) онези, които са били под гнета на тяхната власт;
• живи са правоимащите – живи са и правонямащите;
• живи са гонените, живи са и гонителите;
• живи са палачите – живи са и (част от) техните жертви.

И което е още по-лошо: живи са техните наследници, а те са склонни да преувеличават.

Истината на едните не е истина за другите.

Уж съм съвременник на това време (през 1944 бях на 8 години), уж всичко помня, уж всичко би трябвало да ми е известно – се оказа, че много малко знам и трябваше много да чета, много да търся, много да изследвам.

Оказа се, че комунистическата власт старателно е замитала следите на своите престъпления – не само „след това“, а още тогава – дезинформацията е майка на демагогията.

Днешните медии приличат на криминални хроники: грабежи, насилия, убийства… добрата новина е бяла лястовица.

По време на социализма имаше само добри новини – не че нямаше лоши, но те се скриваха и премълчаваха.

Разгърнете тогавашните вестници и ще се уверите: освен няколкото показни добре режисирани и гръмко разгласявани съдебни процеса срещу „предатели на родината“ (Никола Петков, Трайчо Костов) – за другите хиляди, наистина хиляди и хиляди съдени, несъдени, затваряни или убивани – няма нито дума.

Техните съдби са заключени в засекретените архиви и тайните донесения на Вътрешното министерство и на Държавна сигурност.

Що за чудо е било информационното затъмнение в ония години, можеш да съдиш, читателю, по признанието на генерал Семерджиев:

Колкото и парадоксално да е, за тези лагери [край Ловеч и Скравена] узнах едва след въпросното предаване [„Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян, 18 март 1990 г.], въпреки че като дългогодишен началник на Генералния щаб [от 1956 г.] заемах една от ключовите позиции във военната организация на страната. За мен… бе
шокираща изненада.

Атанас Семерджиев (1924), Преживяното не подлежи на обжалване, 2004 г., с. 415.

А какво да кажем за мнозинството българи и българки, за редовия гражданин, приспиван с добри новини от сутрин до вечер, от раждането до смъртта му?

Мили читателю – антикомунист, комунист или апатичен – чакат те наистина шокиращи изненади.

Много от вас ще рекат: това не може да бъде!

Други ще викнат възмутено: това е лъжа!

Трети гневно ще закрещят, че написаното е клевета!

Четвърти може би ще искат да ме съдят…

Поради това бях принуден да използвам прийома, който наричам „с твойте камъни – по твойта глава!“ – използвах преди всичко официални документи на комунистическата власт и свидетелства на хора, принадлежащи към режима, а именно:

• Централния партиен архив, секретния архив на Сталин, тайните архиви на Коминтерна, Централния държавен архив, Централния военно-исторически архив, архивите на Министерството на външните работи, на Министерството на вътрешните работи и на Държавна сигурност, архивите на Българската народна банка и на Националната следствена служба, както и стенографските протоколи от Народното събрание, от пленуми и конгреси на Българската комунистическа партия и от заседанията на Народния съд;
• дневника и писмата на Георги Димитров, писмата на Трайчо Костов, речите, писмата и докладите на Васил Коларов и Вълко Червенков, Мемоарите и речите на Тодор Живков;
• спомените на членове на Политбюро (Георги Чанков, Цола Драгойчева, Добри Терпешев, Станко Тодоров, Огнян Дойнов, Александър Лилов);
  документалните книги на шефове на МВР и на Държавна сигурност (Димитър Иванов, Ангел Солаков, Бончо Асенов), на началника на УБО (генерал Милушев) и началника на Генералния щаб (ген. Семерджиев);
• изповедите на политическите съветници на Червенков и Живков (проф. Васил Иванов, Крум Василев, Нико Яхиел), на секретарките им (Иванка Иванова, Надя Донева);
  статии на тогавашни водещи журналисти и шефове на официозите „Работническо дело“, „Отечествен фронт“, на София-прес, на БТА (Теню Стоянов, Владимир Топенчаров, Спас Русинов, Боян Трайков);
• мисли на интелектуалци спътници на режима (Давид Елазар, Богомил Райнов, Георги Джагаров);
  записките на надзирателя в лагерите Белене и Ловеч (Иван Пантелеев) и показанията на убийците (Мирчо Спасов, Юлия Ръжгева, Гогов, Горанов, Газдов)… – както виждаш, читателю: все хора, за които не можеш да кажеш, че са били врагове на комунистическия режим, за да преувеличават и да лъжат, все хора, които имат интерес да омаловажат и да прикрият неудобната истина – главно върху техните думи съм градил своя (не мога да кажа безпристрастен) разказ.

Използвал съм, разбира се, книгите и изследванията на уважаваните академици, професори и историци (Илчо Димитров, Мито Исусов, Недю Недев, Георги Марков, Диню Шарланов, Поля Мешкова, Жоро Цветков, Веселин Стоянов, Валери Колев, Евгения Калинова, Искра Баева, Любомир Огнянов, Стоян Трендафилов, Веселин Ангелов, Василка Танкова, Илияна Марчева, Румяна Богданова, Йордан Колев);
дневниците и спомените на бивши държавници и политици (Богдан Филов, Евдокия Филова, Стойчо Мошанов, Константин Муравиев, Стефан Груев, Стефан Попов, царица Йоанна Савойска, Димо Казасов, Кимон Георгиев, Г. М. Димитров, Петър Дертлиев),
както и книгите или статиите на днешни писатели и журналисти (Георги Марков, Тончо Жечев, Калин Донков, Румен Лео нидов, Георги Данаилов, Петко Огойски, Христо Хрис тов, Владимир Арденски, Наско Мандаджиев, Валерия Велева, Тошо Тошев).

Искам още в началото да призная подмолната мисъл, която ме водеше из лабиринта на събитията (ще я срещнете на много места и по-нататък):
голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждаха истината, помежду си шушукаха и псуваха, а по площадите викаха ура и гласуваха единодушно „за“ каквото им кажат; смъртта е кратка, физическите болки отминават и се забравят, мили читателю – душевното осакатяване е с дълги последици:
ние още не можем да се освободим от страха, от лицемерието и от двуличието си.

Дано не заразим с това и своите потомци…

Авторът, октомври 2009