Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд

Робърт Луис Стивънсън (1850-1894), романист, поет, есеист и автор на пътеписи, е най-знаменит с романа си „Островът на съкровищата“ и повестта „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“.

Откъс от книгата

ИСТОРИЯТА С ВРАТАТА

Адвокатът господин Атърсън беше човек с намръщено лице, което никога не се разведряваше от усмивка; равнодушен, скъп на думи и стеснителен в разговор, с флегматични реакции; слаб, висок, сух, мрачен и пак по своему мил. На срещи с приятели и когато виното му харесаше, нещо много човечно искреше в очите му, нещо, което наистина никога не намираше отражение в неговия говор, но което се проявяваше не само в характерния израз на лицето му след вечеря, а по-често и по-красноречиво в неговия живот. Беше строг към себе си; пиеше джин, когато бе сам, за да подтисне склонността си към хубавото вино; и въпреки че обичаше театъра, не беше прекрачил прага на нито един в продължение на двадесет години. А проявяваше подчертана търпимост към другите; понякога се интересуваше почти със завист от силната възбуда на духа, която ни тласка към злодеяния; и при всяка крайност бе по-скоро склонен да помага, отколкото да упреква. „Влече ме Каиновата ерес — казваше той по своя себичен начин; — оставям своего брата да върви към дявола, както си ще.“ При този негов характер съдбата често го правеше единствения уважаван познат с добро влияние в живота на пропадащи хора. И към такива лица, докато посещаваха кантората му, той никога не показваше ни най-малка промяна в своето поведение.

Без съмнение това изкуство беше лесно постижимо за Атърсън; защото той беше сдържан до крайност и даже приятелството му изглеждаше основано на подобно спонтанно добродушие. Като истински скромен човек той си имаше кръг, създаден по силата на случайността; точно така набираше приятелите си адвокатът. Негови приятели бяха роднините му или тези, които познаваше от най-дълго време; привързаността му, подобно на бръшляна, растеше с времето; тя не се обуславяше от това дали обектът е подходящ, или не. Оттук без съмнение идваше и близостта му с Ричард Енфийлд, далечен негов роднина, известен светски човек. Мнозина недоумяваха какво намират двамата един в друг или какви общи теми на разговор биха могли да ги занимават. Тези, които ги срещнеха случайно по време на неделните им разходки, твърдяха, че не си говорели нищо, изглеждали съвсем унили и със задоволство приемали появата на всеки приятел. При все това двамата отдаваха голямо значение на тези разходки, считаха ги за най-приятното преживяване през седмицата и не само пренебрегваха заради тях случаи, които им предлагаха приятно прекарване, но даже отхвърляха делови ангажименти, за да могат необезпокоявани да се насладят на неделната разходка.

Случи се при една от тези техни разходки да се озоват на една странична улица в шумен квартал на Лондон. Улицата беше малка и, както се казва, тиха, но в нея се водеше оживена търговия в делнични дни. Обитателите й, изглежда, бяха заможни и всички обзети от надеждата за още по-голямо преуспяване; те влагаха излишъка от своите печалби в кокетство, така че фасадите на магазините по тази улица имаха някак си подканващ вид, напомняха редица усмихнати продавачки. Даже в неделя, когато уличката скриваше голяма част от своя пищен чар и беше почти напълно безлюдна, тя блестеше за разлика от своите съседки подобно на огън в гора и със своите новобоядисани кепенци, лъснати металически части и забележителна обща чистота и спретнатост веднага привличаше и радваше окото на минувача.