Светът на Софи - твърда корица

Откъс от книгата „Светът на Софи“

Софи Амундсен се връщаше от училище. Отначало повървя с Юрун. Разговаряха за роботи. Юрун смяташе, че човешкият мозък е сложен компютър. Софи не беше съвсем сигурна дали е съгласна с това. Та нали човекът е много повече от машина?

Разделиха се при супермаркета. Софи живееше в покрайнините на обширен вилен квартал и пътят й до училище бе двойно по-дълъг, отколкото на Юрун. Домът й сякаш бе накрай света, зад градината им нямаше други къщи. Оттук започваше гъста гора.

Софи сви по „Кльовервейен“, която завършваше с остър завой, наречен „Капитанския“. С изключение на събота и неделя тук рядко се мяркаха хора.

Беше в началото на май. Гъсто засадени лехи с нарциси цъфтяха под овошките в градините. Брезите бяха забулени с ефирни воали от зелен креп.

Не е ли странно, че през този сезон всичко се налива и расте? Коя е причината талази зелена целулоза да набъбват изпод безжизнената земя веднага щом времето се позатопли и изчезнат последните снежни петна?

Докато отваряше градинската порта, Софи надникна в пощенската кутия. Обикновено там я очакваха цял куп рекламни брошури и няколко големи плика за майка й. Преди да се качи в стаята си, за да се заеме с домашните, Софи винаги оставяше купчината върху кухненската маса.

Понякога пристигаха банкови извлечения за баща й. А той не беше обикновен баща — беше капитан на петролен танкер и пътуваше почти през цялата година. Прибираше се за няколко седмици у дома, тътреше пантофите си из къщата и трогателно се грижеше за Софи и майка й. Но когато бе на път, разстоянието си казваше думата.

Този ден в голямата пощенска кутия се мъдреше едно-едничко писъмце и то бе за Софи.

„Софи Амундсен, Кльовервейен 3“ — пишеше върху малкия плик. Това бе всичко, подател нямаше. Липсваше дори пощенска марка.

Щом хлопна портата, Софи отвори писмото. Вътре намери само мъничка бележка, не по-голяма от плика. На бележката пишеше: „Коя си ти?“.

Нищо повече. Без обръщение, без подпис, само трите думи, изписани на ръка, и накрая голяма въпросителна.

Тя още веднъж огледа плика. Никакво съмнение — писмото бе за нея. Но кой го беше пуснал в пощенската кутия?

Софи бързо отключи вратата на червената къща. Както обикновено, котката Шерекан се показа иззад храстите, скочи на стъпалото и се промуши вътре преди момичето да затвори вратата след себе си.

„Мац, пис-пис!“