Откъс от романа на Васил Панайотов „Сянка“

Добро утро!

Казвах си го всяка сутрин в банята, пред огледалото, и това бе първата ми лъжа за деня. Тази сутрин не го направих. Днес ще съм честен. Няма нищо добро в утрото ми. Всъщност от целия ден най-противно е точно то. След краткото спасение на съня, през който за малко съм забравил, с пробуждането нахлува споменът за пустотата, която ми предстои. Пустотата, която трябва да понасям.

Или не трябва.

Днес реших да се самоубия. Решението ми не е спонтанно. Обмислям го от близо година. През нощта спах лошо, сънувах самоубийството си и се потях. Няколко пъти се будих, но не дотолкова, че да осъзная реалността. Нишката на съня изтъняваше, но преди да се скъса съвсем, я хващах за здраво място и пак се изтеглях там. Сутринта сметнах, че съм спал 10 часа. Обикновено спя по 3 – 4. Почти на 40 години съм. Ако добавя и времето, през което не съм спал, стават 42.