Тигърът поиска, човекът обеща

Читателят се пита какъв е този свят, който е описан - постапокалиптичен или все още несътворен? Свят, в който пространствата изглеждат все още (или вече) неразчленени, свят, в който гравитацията постоянно изменя на логиката и затова границите между аз и ти, и то, и нас са дотолкова променливи, че стават невалидни. И защо в този свят няма хора, а котки, гълъби, тигри, катерици, маймуни? И с кого разговаря лирическият аз, когато разговаря с тях?

Разбира се, книгата нито поставя тези въпроси, нито им отговаря. Тя перформира себе си и умело поглъща читателите си като във фуния, така че гласовете им да се слеят с нейния глас. А той е обаятелен най-вече с това, че е интонационно освободен от всякакви опити да твърди или да доказва нещо. Глас, който е отворен и уязвим. Такъв е и синтаксисът на стихотворенията в книгата - недетерминиран, обърнат срещу собствените си принципи, самооспорващ се, дори болезнен. Но това е осъществено по фин и непретенциозен начин като в минималистична музикална пиеса.

"Тигърът поиска, човекът обеща" е книга-мрежа. Стихотворенията вътре са свързани едно с друго като в паяжина. Изисква се внимателно и деликатно четене, за да се запазят здрави и трептящи тези преходи и връзки. Защото това е поезия, която има толкова общо с музиката, че добрият ѝ прочит изисква "точен слух", тишина и отворени сетива.