Толкоз

Няма да скрия резервите си към „освободените“ от всякакви формални и съдържателни белези стихосбирки на прохождащи поети, публикувани през последните години. Сред тях е трудно да откриеш или просто да запаметиш нечие ново име или заглавие. И ако все пак това се случи, най-често е само заради ефектен жест и находка в отделни стихотворения и рядко заради цялостно художествено присъствие на книгата. (Впрочем това важи и за автори и книги, наложили се на вниманието ни до голяма степен чрез литературна реклама.)

Таня Николова, авторката на стихосбирката „Толкоз“, не би могла да се нарече „прохождаща“, въпреки че името ѝ е все още неизвестно за широката публика („Нима съм безименна/ с име казано/ с име писано?“). Книгата ѝ обаче е уверена стъпка в днешната ни поезия, изненада за всеки, прочел ръкописа ѝ, а най-вероятно и за самата нея. Неразглезена от внимание, в трийсетината си стихотворения тя е вярна единствено на собствените си мисли за живота и за поезията: „пустите/ дето все по сайтове бродят/ по стихове и по поети/ и не искат в кошара/ проклетите/ да ги доя, да ги стрижа/ за господаря/ и за хляба“ („Овчо стихче“). Всъщност верността към живота, такъв какъвто е (но не в битовия смисъл) и верността към поезията, такава каквато е нужна (но не в литературното ѝ значение), са опорите, които крепят света на поетесата. Днешната критика рядко прибягва към определението автентичен, за да открои високото качество на един художествен свят. Аз обаче ще си го позволя – сред купищата стихове, които искат да смаят читателя с напъни и измислени псевдооткрития, книгата на Таня Николова е абсолютно истинска.

Истинска в любовното чувство: „с теб можем всякак да се обичаме/ и през дрехите/ и през другите/ с думи/ и без тях/ само с поглед/ и мисъл/ перо и бръснач/ по кожата на времето“ („Платонично“).

Истинска в собствената си драма: „ще мога ли да се изправя/ и да плюя/ на себе си/ на всичките си принципи и истини/ желания, амбиции, любови/ гротескни стихове и роли/ спомени, фалшиви хора/ на целия измислен свят?“ („без отговор“).

Истинска в драмата на другия: „платил сметките и приседнал/ да подреди документи, да преброи пари/ после се килнал/ за миг/ без звук/ със спокойно лице/ сам/ синът плаче в другата стая/ гробари питат за одеяло/ изнасят вързоп/толкоз.“

Казват, че за една добра стихосбирка са нужни десетина силни стихотворения. Тук те са много повече, но по-важното е, че книгата на Таня Николова е написана със свой поетически почерк и има собствен художествен облик, различен и разпознаваем сред другите. И тъй като поетът си личи и по детайлите, ще ми се да цитирам някои от тях: „представям си как четеш и се усмихваш/ и се смалявам/ до

сълза“ („Писмо до Кабул“); „гръм ли ме удари/ или страхът ми за теб проряза небето?/ Светя от любов“ („Откритие“); „Няма елегантен начин да кажеш, че не обичаш./ Спри!/ Прилеп е ухото на влюбения.“ („Eleganty wasted“)

В заключение ще цитирам (този път от свое име) финала на стихотворението, с което започнах тази кратка рецензия: „Да ти е живо и здраво името, безименна!“

 

Владимир Попов