В тъгата любовта продължава да живее

Елизабет Лукас ни кани на среща с тъгата. Да приседнем до нея, да я погледнем в очите, да я прегърнем и внимателно да чуем нейния шепот. "Аз съм цената за твоите (скъпо)ценности, аз съм отражение на твоето богатство, в мен е увековечена твоята любов", така говори тъгата.

Тишината и усамотението се явяват незаменими помощници за преодоляване на екзистенциални трудности, Човекът, вглъбен в себе си, достига до сърцевината на своята същност. След първия вик, след плача и риданието, в него постепенно става спокойно. Той все още не може да проумее случилото се, но тишината е търпелива, тя не притиска. Човек може да се осмели леко да се доближи до неразбираемото, може да протегне ръка или да се отдръпне. "Толкова много боли", оплаква се той в мъката си. "Дай ми болката си!", отговаря тишината, "Аз ще я погълна".

Тъгата е много повече от чувство, тя е "знание" за загубата на нещо ценно.