Въздухът, който дишам

Предупреждаваха ме за Тристан Коул.
„Стой далеч от него“, казваха хората.
„Той е жесток.“
„Той е студен.“
„Той е разбит.“

Лесно е да съдиш човек заради миналото му. Да погледнеш Тристан и да видиш чудовище.
Но аз не можех да го направя. Трябваше да приема разбитите парчета, които живееха в него, защото те живееха и в мен.
Започнах да отлепвам пластовете, видях много повече, отколкото някой от тях е очаквал. Видях болката, която криеше под грубото си поведение. Осъзнах, че той се страхува да се сближи с когото и да било, заради опасността да остане сам… Отново. Познах всички признаци, защото те се таяха и в мен.

И двамата бяхме празни.
И двамата търсехме нещо друго. Нещо повече.
И двамата искахме да сглобим разбитите парчета от отминалите си дни.
Тогава може би най-накрая щяхме да си спомним как да дишаме.