Магическата проза на тази новела е всъщност „първата плаха тръпка“ от която се ражда прословутата „Лолита“. Тъмните ъгли на душата тук са оголени до крайност. За да задоволи своята еротична страст по малко, още несъзряло момиче, един бижутер, мъж на средна възраст, се жени за болната й овдовяла майка, чиято смърт скоро след това го поставя в ролята на единствен настойник на невинната чаровница, която така и не се превръща в дръзка нимфетка.

Когато Мартин Еймис прочита „Вълшебникът“ през 1986 г., заявява, че не е срещал друга проза, която да събужда у читателя „по-силна чувствена наслада“. Определя го като литературното събитие на сезона, завладяващ шедьовър, разтърсващ и тревожен.

А самият Набоков го нарича „завършен къс красива проза, точен и проникновен“...