Вкусът на магията

Първа глава

Митоя

– Дай ми я! – изсъска заплашително през зъби магьосникът Кòбит на Цилиндъра си, който държеше в ръка, и го разтресе рязко в опита си да изтръска това, което беше скрито в своенравната шапка. По традиция Цилиндър като този носеха хоби магьосниците, непокрили още „Мастер“ ниво за островърха шапка.

– Хайде де! – Кòбит тупаше ядно бомбето с юмрук и редеше заплахите си. – Дай ми я, докато не съм те смачкал като мекица!

Отворът на Цилиндъра се разшири и магьосникът бързо бръкна в него. Зарови и затършува. Беше странно как в този малък Цилиндър цареше такава голяма бъркотия като в бездънен килер. Кòбит дръпна ръката си от пастта на проклетата шапка, когато усети зъбите, впити в пръста си.

– Ох! – изпищя глухо той. Не искаше да привлича вниманието на земеделците, които събираха царевичната реколта от ширналото се наоколо поле. По периферията на Цилиндъра изпълзя хапливият му нападател – бял плъх с дълга розова опашка. Той направи почитна обиколка, оголи зъбите си пред лицето на магьосника, който изпусна шапката. Щом тупна на земята, плъхът се шмугна между краката на Кòбит и се скри сред царевицата. Магьосникът вдигна Цилиндъра си и го изтупа, а той изплю чифт вмирисани чорапи, заседнали от дълго време в гърлото му.

Всъщност това можеше да си бъде и съвсем обикновена и удобна шапка на хоби магьосник, но една неволна магия беше придала известни странични дефек­ти на благия му характер. Това се случи преди време, когато магьосникът се принуди да се скрие от разярени от глад разбойници в дупка под корените на дърво. Беше им отмъкнал цял печен вол и го излапа учудващо бързо, за да прикрие следите си. Но щом опита да се провре обратно навън от скривалището си, издутият му търбух се заклещи. Всеки напън впиваше болезнено корените на дървото в набъбналото му от храната тяло. Така заседнал, беше лесна мишена за подивелите от глад бандити, които със сигурност щяха да го опекат на шиша, останал от отмъкнатия вол.

Тогава Кòбит скалъпи набързо една от своите гурме магийки, с която отхлаби хватката на корените. Измъкна се, но дупката, в която доскоро стоеше заклещен, също се беше освободила. Тя започна да го преследва заплашително, сякаш искаше да го погълне. И щеше да го направи, ако той не беше скочил ловко върху нея, захлупвайки я с Цилиндъра си. Мислеше си да я задържи там, докато намери начин да се отърве от нея, но досега не беше открил такъв. Оттогава Цилиндъра не беше вече същият. Той непрекъснато топуркаше по главата на магьосника с хиляди малки, почти невидими крачета, като че ли искаше да избяга от самия себе си и бълваше невъздържано какво ли не от вътрешността си.

Отворът му отново се разшири и на земята, точно върху крака на Кòбит, тупна голяма жълта тиква.

– Мъъъх – изпъшка магьосникът през зъби от болка и заподскача на един крак, докато разтриваше ранения с ръка. – Ще те накълцам на парчета за бостанско плашило! – При тези думи Цилиндъра се разтрепери и подскочи на главата му, където се укроти.

Щом премина болката, Кòбит с настървение настъпи разпукалата се тиква, а семките ѝ се пръснаха около него. Тогава той откри това, което търсеше. Беше заровено в оранжевото месесто тяло на тиквата.

– Най-после. Ето я! – прошепна доволно той и извади изцапана парцалива книга. Изтри с ръкава си корицата, на която се четеше „Книжка с рецепти за гурме магии“, а под заглавието беше добавил собственоръчно „Автор: магьосникът и гурме импровизатор Кòбит“.

В книжката си той записваше импровизаторските заклинания, които измисляше. Изреждаше съставките, пропорциите и магическата технология за свързване. Невинаги се получаваше това, което очакваше, но „грешките“ обогатяваха каталога му за измъкване от трудни ситуации. Един ден щеше да завърши книгата и да влезе с нея гордо в гилдията на висшите магьосници, които със сигурност щяха да го признаят за новатор и експериментатор, за изтънчен майстор на фините магии с гурме привкус и, разбира се, да му връчат така дългоочакваната островърха шапка. Тогава и роднините му най-после щяха да го поканят на семеен обяд, защото той вече щеше да бъде значима хапка в средите на магьосниците, която дори и близките му можеха да преглътнат. Но засега си беше дребен хоби магьосник, словоплетец аматьорска категория с лошия навик да прекалява с лютото в рецептите. А беше напът да забърка следващата.

Магьосникът отчупи един царевичен кочан от златисто и богато на реколта поле. Обели сухата му мантия, отметна меката коса, която нежно завиваше едрите, плътно подредени в равни редици зърна. Тихо захвана да съчинява пакост­ливото си заклинание и да го записва в книжката си:

Жълти мамули, зърна – кехлибар,

за качамак те чудесен са дар,

с тънка магия завъртам ги аз

и ги изронвам със сила от раз.

Щом се оголи беззъб тоз кочан,

зърната ще станат килим изтъкан,

дълго не ще са постлани така,

в какво ще изпукат – да видим сега!

– Даааа... – завърши Кòбит и залегна.

Никога не можеше да бъде сигурен какво точно щеше да последва от магиите му. Не обичаше да ползва стари изпитани заклинания – намираше ги за скучни и изтъркани от употреба, а и трудно ги запомняше с точност, което в прецизната наука на магиите можеше да бъде фатално. Затова импровизираше на момента. Наплиташе думите в рими и ги зареждаше с доза магия, която притежаваше по наследство, но хич и не знаеше откъде идва точно. После чакаше да види какво ще стане.

Кòбит отдавна живееше сред хората. Предпочиташе ги пред магьосниците, заети основно с кръвопролитна надпревара за власт. Макар и потомствен наследник на знатен магьоснически род, той пръскаше времето си в дребни хитрини и смешни трикове, с които се забавляваше. Пътищата бяха неговите юзди и непрекъснато го пришпорваха. Нищо не задържаше волната му и безгрижна душа задълго. Бягствата и майсторските прикрития владееше до съвършенство. Обикновено с тях завършваше всяко негово магопредставление.

Докато Кòбит дописваше заклинанието, което току-що беше съчинил, подсмихвайки се самодоволно на гения си, наоколо хората продължаваха да се любуват на богатата царевична реколта и нищо не подозираха. Последвалото им дойде изневиделица и ги остави напълно стъписани.

Всички мамули започнаха да се въртят лудо на стеблата, а царевичните зърна хвърчаха и със свистене се пръскаха в различни посоки. Неочакваната престрелка подплаши хората и те залегнаха на земята. Когато царевичната канонада утихна, се изправиха и смаяни се взряха в оглозганите кочани. Изронената царевица стигаше над колената им. Плахото шептене и кратките възклицания на земеделците при вида на съсипаната реколта постепенно прерасна в унищожителни яростни думи.

– Какво ни опука царевицата? – питаха се мъжете и жените, докато се щураха, вайкайки се, нагоре-надолу. Сега бяха толкова жалки и безпомощни.

– Ха-ха-ха – тресеше се от смях Кòбит, всемогъщият владетел на царевичните полета, и тръскаше пуканките от ушите си.

Но не всичко беше свършено. Укротената по земята царевица затрепери като в нагорещен тиган и заподскача отново. Нагоре тръгваха жълти зърна, а обратно падаха снежнобели пуканки. Скоро от златистото поле нямаше и помен. Сега там се белееха чудни хълмове, а хората газеха в дълбоки преспи от пуканки.

– Хо-хо-хо, мъъъъ, даааа – радваше се на новата си успешна рецепта хоби магьосникът. Той се търкаляше по земята от несдържана радост, но знаеше добре, че това нямаше да продължи дълго.

Косъмчетата на врата му предупредително настръхнаха. Инстинктът му го задърпа да бяга. И наистина, преди да ги отнесе отчаянието, хората бяха повлечени от гнева си.

– Къде е негодникът? – питаха се те и търсеха неистово виновника.

– Ето го. Дръжте го! – извика някой в тълпата, когато зърна издайническия магьоснически Цилиндър да плува като черна шамандура през бялото море от пуканки. Всички преследвачи се насочиха към него, въоръжени с вили и мотики, с които блъскаха в белите купи. Кòбит се гмурна в пуканките и запълзя, опитвайки се да се отдалечи от разярената тълпа.

Скрит в пуканките, магьосникът разлисти „Книжката с рецепти за гурме магии“, отвори глава „Антидоти – магии при отравяне, защита, предозиране и кризисни ситуации“ – особено важен раздел за всеки магьосник експериментатор. Каталогът непрекъснато набъбваше и включваше какви ли не заклинания, словесни еквилибристики, дребни лъжи и заблуди за отклоняване на вниманието, техники за омайване, приспиване и временна амнезия, начини за прикритие според терена, бърза и ефективна дегизировка с подръчни материали, спешни лицеви трансформации за неузнаваемост, магии за внушения и страхови неврози, трикове за изчезване и какво ли още не.

– Добреее. Да видим. Измъкване през хрупкав терен – разлистваше книжката Кòбит, а очите му шареха по страниците. Гласовете на разярените земеделци наближаваха. Трябваше да се спасява по традиционния класически метод – с бягане.