Войната на таралежите. Васко да Гама от село Рупча. Дневникът на Асен Газурков

Нас ни наричаха „Децата на Братя Мормареви” – Вихра, Наско, Кънчо, Митко. Единствената алюзия, за която се сещам, са „Децата на Лейтенант Шмидт”. Ние в никакъв случай не сме като тях, но бащите ни със сигурност са като техните бащи Илф и Петров. Мориц и Марко обаче сливат имената си в едно, съставено от първите три букви на всеки – и става Мормареви. Братя вероятно вземат от Братя Грим.
Мориц Йомтов е роден в София (1921 г.) и е десет години по-голям от Марко Стойчев, роден във Варна, но винаги живял в София. Мориц завършва Американския колеж и следва химия, Марко завършва Английска филология. Животът ги събира през 1953 година в Българското национално радио – редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва начева първата си работа. От тогава до смъртта на Мориц в Израел през 1992 година те са неразделни и пишат почти всеки ден заедно.
Как пишат? Ами ето така: сядат всеки следобед в кухнята на жилището на Мориц на ул. “Шипка” (друго място свободно няма) и започват да играят американски белот. Докато редят картите си говорят. И така почти четиридесет години, през които написват почти четиридесет сценария и новели, множество фейлетони, скечове и няколко романа. Редуват се на машината за писане и е невъзможно да се определи кой какво е написал. И една важна особеност в творчеството – и двамата лудо обичат кашкавал, особено „Балкански” и решително стимулират производството му, тъй като са стигали и до цяла пита наведнъж. Карали ли са се? Няма такъв случай – те се шегуваха и смееха във всяка една ситуация.
Имаха ли друг живот освен писането?
Мориц бе блестящ ерудит от вече изчезващ вид, имаше невероятно комбинативен ум, владееше прекрасно английски, френски, немски, руски. Бе професор по биохимия и студентите му още го помнят като легенда. Дълги години работеше на ръководни изборни длъжности във Федерацията на европейските биохимически дружества, бе и генерален секретар. Мориц бе и световна енциклопедия за вицове, които разказваше неповторимо.
Марко 15 години бе главен редактор на „Хумор и забава” в Радиото. По време на събитията в Чехословакия през 1968 година е уволнен политически и доколкото познавам възгледите му, от гледна точка на онази власт действително си е бил за уволнение. Дойде си у дома, прегърна ме (бях на 8 години) и ме попита дали ще се срамувам от него, ако отиде хамалин на гарата. Спасиха го верни приятели и му намериха синекурна работа във връзка с реклама. През 1971 година го реабилитираха и той започна работа във Филмова редакция на БНТ. Десетки са филмите и сериалите, които минаха през неговите ръце, достатъчно е да се споменат култовият тогава „Капитан Петко Войвода” и „Бай Ганьо”, като за последния той написа и сценариите. Междувременно Марко бе един от най-активните деятели на Световната асоциация за детско кино (Сифеж), базирана тогава в Париж (а днес – в Канада), като за два последователни мандата бе избиран за неин заместник председател, а през 1990 година бе издигнат и за председател. Отказа, защото бе решил да се оттегли отвсякъде – и от позицията си на главен секретар на Съюза на филмовите дейци.
Какво друго? А, компанията! През целия си живот двамата обитаваха една от най-изявените приятелски компании в София, към която се числят Анжел Вагенщайн, Барух Шамлиев, Петър Ступел, Хаим Оливер .... Тези семейства се събираха почти всяка събота вечер в дома на едно от тях на ротационен принцип и на принципа „всеки си носи”.
Зла ирония на съдбата ги събира и в смъртта – Мориц почина от рак в белите дробове, баща ми е по същия път и не съм сигурен, че ще дочака това издание. И двамата бяха заклети пушачи. Отбелязвам го не с дидактическа цел, Лафонтен не ми е любим. По въпросите на пушенето най-добрият ми приятел, Андрей, също маниакален пушач, твърди, че то не е чак толкова полезно, освен ако не се съчетае със здраво пиене. Дано е прав.
Вместо послеслов от авторите, избрах предговора към изданието на фейлетоните им от 60-те години, което видя бял свят преди три години. И един фейлетон от онова време, които, струва ми се, ги представя в пълна светлина. Защото Братя Мормареви не са само кинаджии или писатели, те са хумористи на първо място.
Кънчо Стойчев
КОИ СМЕ НИЕ (Това не е включено в книгата, но е интересно)
Във всеки случай не сме братя. Скрихме се зад този псевдоним преди десетина години, когато бяхме по-млади, по-амбициозни и предпочитахме да се смеем на другите, вместо те да се смеят на нас.
Защо започнахме да пишем?
Защото, другари*, едно време нямаше политехническо образование* и ние се озовахме пред прага на живота съвсем боси. Сегашната младеж може да гресира коли, да поправя телевизори и радиоапарати, кранове и чешми. А ние си излязохме от училище с една гола азбука. Какво може да прави човек с нея, освен да пише?
Какво сме писали?
Какво ли не: фейлетони, хумористични разкази, радиоскечове, естрадни спектакли, сценарии за мултфилми и дори за един игрален филм*.
Критиката го разсипа (какво да правят критиците с една гола азбука). Но поне разбрахме, че киното си има своята специфика: когато филмът стане лош – виновен е сценарият, когато стане хубав – филмът е на режисьора. Добре! Следващия филм ние ще си го поставим сами. Ние сме за авторското кино.
От какво сме доволни и за какво ни е мъчно?
Доволни сме, че работим заедно. Всеки от нас се чуди какво ще прави, след като другият умре*. Мъчно ни е само, че въпреки че единият от нас е “загадъчна славянска душа” , а другият – “загадъчна еврейска душа”, никой още не ни е казал, че сме като Иля Илф и Евгений Петров.
Братя Мормареви, 1967 година.
ПРЕДГОВОР (към Дневникът на Асен Газурков)
Когато някой пише съвместно с друг повече от 45 години, другият не може да изчезне, не може да го няма. Затова съм безкрайно благодарен на Мориц Йомтов, който вече повече от десет години продължава да стои до рамото ми, да ми подсказва и да ми помага “от там”. Романът “Дневникът на Асен Газурков” бе замислен без него, но ние продължаваме да се разбираме дори само с поглед така, както сме се разбирали винаги. Не успях обаче да го завърша, написах повече от половината, знаех финала, виждах съдбите, но... Случи се така, че някой трябваше да ми помогне “от тук”. Големият ми син довърши това, което започнах. Изглежда партньорството ни с Мориц, с което нашите деца израснаха, се е предало у него – и той вече двайсетина години работи с партньор и, струва ми се, тях двамата с Андрей вече ги възприемат като едно, така както възприемаха и нас с Мориц.
Болестта не ми позволява да си довърша работата докрай – да превърна великолепните истории от десетките ни филми с Мориц в белетристика. Всеки от сценариите ни, уверен съм, би бил и една чудесна книжка. Оставям и това на Кънчо – ако иска и ако има сили, да ги напише. Дано започне с “Двойникът” – историческото време на този филм отмина, но героите му още са сред нас и ако е вярно, че най-добрата политикономия на Съветска Русия е написана в двата шедьовъра на Илф и Петров, то вероятно доста от корените на настоящата ни трагедия са в двойнствената природа на действителността ни от онази комедия. Колкото и да не ми достигат силите в момента, продължавам желязно да вярвам, че най-добрата раздяла с всичко нежелано е смехът. Смешен е този живот и затова е хубав.
София,
декември 2005 година