Забравеният валс

В столицата на Ирландия, Дъблин на ХХI век, сто години след паметния 16 юни 1904 година на Джеймс Джойс, не Леополд Блум, а Джина Мойнихън, един прототип на Моли или на Нора, или на Пенелопа, разкрива тайната на своята изневяра, на извънбрачната си връзка, на прелюбодеянието си – а всъщност може би на голямата си любов, и се учи да живее своя нов живот. Тя е от поколението, което бе изпълнено с оптимизъм през луксозните години на „Келтския тигър“, тя е компютърен специалист – в миналото й са тъжните и мрачни трудни мигове на едно обикновено ирландско момиче, от тези, които познаваме от романите на Една О’Брайън. Разказът й е сякаш неподреден, нелинеен, заплетен и преплетен във времето – сякаш в магическия стил на модерниста Форд Мадокс Форд, автора на „Добрият войник“. Тя е болезнено искрена и честна – в това е вината й, ако има вина, но това е и нейната женска гордост и достойнство.

Разказът на Джина е накъсан от песните на поколението й – всяка глава има за заглавие песен на Доли Партън, Елвис Пресли, Ейми Уейнхаус, Бинг Кросби, Енгълбърт Хъмпърдинк, Шер, Ленард Коен, Ела Фицджералд, Дъсти Спрингфийлд, Сюприймс, Бийтълс, Брус Спрингстийн, Боб Дилън, Гънс енд Роузес... Ритъмът на музиката им и носталгията на текстовете са ритъмът на живота на Джина.

Между Конър и Шон, съпруга и любовника, между фалша на бита и романтиката на невъзможната любов, на Джина Мойнихън, непокаялата се блудница, й е съдено да се изправи лице в лице с едно сякаш свое друго „аз” – дъщеричката на Шон с нейните страдания и нужда от любов, от каквато е лишено детството на Джина. Финалът на романа (сякаш със заети мотиви от  разказа „Мъртвите“ от „Дъблинчани“) е енигматичният диалог, в който сякаш е съсредоточен целият смисъл на този динамичен съвременен ирландски роман.

„Просто си мисля, че то така или иначе е щяло да се случи. Искам да кажа, би могла да е друга жена...“

„Само че... Само че не е друга жена, Джина. А си ти.“