Зара - Страници из един дневник

Евгения Димитрова -

Евгения хаджи Петрова е родена на 21 май 1875 г. в Шумен. Скоро след Освобождението семейството се премества в Русе – града, с който са свързани детството и младостта й. Произхожда от много интересен възрожденски род.

След като завършва девическа гимназия, Евгения учителства за кратко във Варна, а после заминава да учи медицина във Виена. Дали защото се разболява, или защото медицината не спечелва сърцето й, но още след първата година се връща в Русе и така прекъсва висшето си образование. Продължава да изучава немски език. Превежда художествена литература за много вестници и списания; в неин превод излизат и книги, например пиесата „Да живее животът!“ от Херман Зудерман през 1905 г. (с второ издание през 1919 г.).

Като писателка – в крак с модата на своето време – Евгения дебютира с поезия. Все пак няма дарба на поетеса и очевидно го съзнава, но продължава да публикува стихотворения, макар рядко и то в проза, поне до началото на 20-те години. По същото време (около средата на 90-те) започва да пише и разкази. Тези творчески опити съвпадат с времето на голямата й любов – Димитър Димитров.

Двайсетгодишният Димитър, студент от Лом, е човек, който може да грабне въображението на една интелигентна млада учителка от края на ХIХ век. По това време Евгения е вече вдовица с малък син, Касиан. Двамата не просто се влюбват един в друг, а необикновено си допадат по характер и темперамент, споделят дълбока духовна връзка.

През май 1899 г. Евгения и Димитър сключват брак. Изглежда, че романсът на тяхната голяма любов продължава. В действителност обаче вече сме много близо до неговия трагичен финал. Младоженецът отдавна е бил болен от туберкулоза. През септември 1901 семейството се премества в София, за да бъде близо до специализирана лекарска помощ.

Здравето му все повече се влошава. Лекарите го изпращат на по-добър климат в село Кабиюк, близо до Шумен. Там умира на 26-годишна възраст през 1902. Евгения остава Димитрова. Постарава се да събере архива на своя съпруг и продължава да живее в София.

През следващите десетилетия ще отглежда сина си и ще се бори за всичко сама. Започва да пише по-активно, навлиза в писателските среди, публикува в много столични вестници.

За последните две десетилетия от живота на Евгения Димитрова има малко биографична информация, но сред малкото – две важни събития. През 1913 г. става – заедно с Мара Белчева и Ана Карима – съоснователка на Съюза на българските писатели. През 1930 г. е сред основателките на Клуба на българските писателки.

По това време тя вече е тежко и безнадеждно болна; умира в Русе на 22 юли 1930 година.